–

Хайде заедно да открием топлата вода. Представете си, че сте работодатели. Имате работници, служители, подчинени. Вие ги назначавате. Определяте размера на заплатите, кога и на кого да бъдат изплатени. В случай, че не сте доволни, можете да накажете провинилите се, дори можете да ги уволните. Вие, като работодател осигурявате офиси, бюра, компютри, автомобили, офис техника, консумативи… Вие поставяте задачи за изпълнение и контролирате резултатите. Имате отговорности и задължения. Не можете да си позволите нехайство, незаинтересованост и безхаберие. Не е във ваш интерес да оставите всичко на самотек. Никъде в света няма такъв работодател – идиот, който да остави без контрол подчинените си. Много е просто – ще фалира. Ще го окрадат, ще го ограбят и разорят.

До тук нищо ново, нали? Всичко си знаем. Даже ни стана скучно и отегчително да си изброяваме подобни аспиринчета. Добре… Всъщност никак не е добре. Необяснимо защо основният работодател в България – българските данъкоплатци сме абдикирали. Непонятно защо сме пренебрегнали всички свои задължения, отговорности и права. Дупетати, министри, прокурори, съдии, полицаи. Всевъзможни началници на комисии, подкомисии, агенции, фондове, дирекции… Огромна армия от държавни хрантутници, и всичките до един са наши подчинени. Но никой не ги контролира!?

Каква е технологията на абсурда? Първо – ние не ги избираме. Бандитите сами се подреждат и разпределят по партийни листи. Отпечатват си бюлетини, каквито и колкото им трябват. Слагат свои хора в районни, секционни и централни избирателни комисии. Сами се преброяват и се намърдват в Парламента. В същото време, орди от платени журналя и социолози ни масажират кой какъв рейтинг имал и кои щели да са печелившите числа. Второ, трето и петнадесето следват като откос от автомат Калашников: Сами си гласуват заплати и бонуси. Приемат си, каквито им трябват на тях закони. Назначават си който и където си решат. Така се сдобиваме с изпълнителна власт, която изпълнява желанията на кого? На тези, които са ги назначили, разбира се. А това не сме ние. По същият начин се назначават прокурори и съдии – кучетата пазачи на цялата схема. На работодателите – идиоти (това сме ние) им се набива в главите, че властите били разделени и уж работят на ползу роду. Така грабежът може да продължи поне още 24 години, стига да има какво да се опоска. Единствената препирня между бандитите настъпва, когато се счепкат за постове. Колкото по-нависоко, толкова по-големи и повече рушвети и облаги. Създават се десетки, стотици структури за борба с корупцията по високите етажи на властта, които всъщност генерират корупция и престъпност. Невъзможно е разбойниците сами да се самоарестуват и самоосъдят. Дори не си правят труда да симулират справедливост и законност. Предават си щафетата едни на други и ни въртят едни и същи скопени обещания. Те си знаят – балъците никога не свършват. Пасивните донори никога не свършват. Апатичните нямат край. Страхливите са повече от смелите. По-лесно е да си роб, отколкото свободен човек. Робът е безгрижен и никога за нищо не е виновен. Свободният има задължения и отговорности. Например – като работодател да се грижи за подчинените си, а това означава – и за себе си. Нещата са взаимносвързани. Като ти бръкнат в джоба на улицата и ти откраднат 20 лв. ще вдигнеш олелия до Бога. Ще има преследване, битка, отстояване на своето „аз”. Когато ти взимат живота и този на твоите родители и деца, не се случва нищо. Парадоксално, но факт. Ние сами сме и причината, и жертвите на този парадокс.

Открихме ли топлата вода? Нищо ново, нали?

Ивайло Зартов, 15 ноември 2013 г.