Archive for November, 2014

До Министъра на правосъдието

Чрез ИСДВР

до Началника на затвора, гр.София

копие до

Български Хелзинкски комитет

медии

вх.№ 94-11-283/27.11.2014 г. от МП

В Ъ З М У Щ Е Н И Е

От Ивайло Илиев Зартов срещу позора в униформа

Г-н началник, възмутен съм, потресен съм от поредната гавра на отдельонния командир Митко Спасов. Ситуацията щеше да е много смешна, ако не беше твърде гнусна.

Вчера, 23.11.14 г. по време на свиждането получих само 3 броя чисти тениски, върнали са ми 2 тениски, защото предполагаемо аз съм бил имал още в килията и съм щял да надхвърля разрешеното количество – 6 бр. тениски. На записа от камерите можете да видите как съпругата ми вместо да говори по телефона с мен на свиждането, тя се рови в мръсните дрехи, които аз изкарвам. Гледах неразбиращо, наложи се да ръкомахам и да викам, за да и привлека вниманието и да я попитам какво става. Тя беше в шок от простащината и дебилизма. Искаше да извади мои мръсни тениски и веднага да ми ги върне, за да имам достатъчно – следващото свиждане е чак след 3 седмици. Спрях я, казах и да не го прави. Опитах се да я успокоя и да я накарам да погледне от смешната страна.

Относно тениските: от 02.04.2013 г. съм гост на затвора и винаги, на всяко свиждане аз изкарвам мръсни дрехи и получавам чисти. Никога не надвишавам броя на разрешените 6 тениски. Никога. Вчера, след свиждането в коридора пред стаята на дежурния офицер, надзирателят Митко Спасов няколко пъти ми повтори сакралната фраза – „Ако сега ти направя тараш и намеря още тениски, освен тия 3, които ти пуснахме какво ще стане?”. Аз също, няколко пъти, на всеки негов въпрос отговарях – „Хайде да проверим и ако нямам други тениски какво ще стане?”. В миг на просветление сякаш нещо го осени Спасов и изведнъж ме посочи и заяви – „А това не е ли тениска?”. Ха-ха-ха. Наложи се да смъкна анцуга и да му покажа, че не съм с тениска, а с блуза с дълъг ръкав. Ако вече ви е заболяла главата, докато четете, съжалявам, но не аз нося вина за тази лудост. Освен тениските не са допуснати до мен и книги, като са казали на съпругата ми да си купя книгите от лавката!? Как ще си купя книга от лавката? Още повече моята книга, която аз съм написал и издал. До вчера 23.11.14 г. никога не съм имал подобни идиотски проблеми на свиждане без храна. Как успяха да създадат от нищото подобна олигофрения, не знам. Но виждайки неистовата реакция на надзирателя Митко Спасов е ясно, че той единствен е способен да организира гаврата. Той през цялото време стоеше на позицията, че е прав по казуса с тениските.

Дори накрая, вече след краткото и бързо вътрешно „разследване”, чух подмятания, че жена ми била донесла целия гардероб и те ми били пуснали 6 броя тениски!? Имаше и опит да ме обвинят, че съм изкарал не 4 броя тениски, както собственоръчно съм записал в молбата ми за мръсните дрехи, а само 1 брой. С което другарят Митко Спасов искаше да покаже – „ето, 3 сме му пуснали и 3 мръсни са му останали – значи има 6”.

Боже! Докато пиша всичките тези идиотщини, имам чувството че съм в лудницата. Как е възможно да има такъв позор в униформа! Този служител е срам за униформата. Той е подлец. Казах му в очите, че отношението му към мен е лично – той ме мрази, защото не му лягам, не се навеждам. Казах му, че и аз не го обичам. Той е вреден за цялата система. Гаври се с лишените от свобода, с близките ни, с колегите си. Подлага началниците си те да се срамуват и извиняват, вместо него. Той саботира перманентно работата на социалните инспектори и провеждането на курсове. Вчера, 23.11.14 г. колегата му Кольо Гайдаров и дежурния офицер се държаха достойно. Те се срамуваха, заради позорното поведение на своя колега и подчинен. Те разговаряха спокойно, уважително, нормално – така както би трябвало да разговаря и Митко Спасов – без агресия, без арогантни заплахи, провокации и подлости. Те дори се извиниха, като се опитаха сами да поемат отговорност – сякаш те са виновни, че е станала някаква грешка. Но аз знам и им го казах – те нямат вина, че един позорящ униформата служител изпитва удоволствие да се гаври с хората. Подлецът е един. Той създава проблема и след това стои отстрани и се храни от гледката, а всички нормални хора се чудят как да излезат от идиотската ситуация, в която за пореден път ги е напъхал. Този срам за униформата създава проблеми и на началниците си. Все някой ден ще им се наложи те да поемат отговорност за някоя негова простотия, защото го търпят и не взимат мерки. Ясно е, че не може да се превъзпита, не може да стане почтен и честен човек. Той просто не трябва да работи с хора. Трябва да бъде сложен някъде зад бюро да удря печати по цял ден, за да не страдат всички около него от подлостите му.

Благодаря на дежурния офицер Невзат и на отдельонния Кольо Гайдаров. Повтарям – те се държаха достойно и почтено. Съжалявам, че се налага да сърбаме лудата попара на срама в униформа Митко Спасов.

Чудя се, ако пусна до всички медии и до Министъра на правосъдието историята с 2-те тениски, кое ще е преобладаващото чувство? Недоумение, смях, потрес, шок, гняв… Представяте ли си въпросът на министъра – „Какво става там с тия 2 тениски на Зартов?”. Ха-ха-ха. Смешно, нали?

Наистина щеше да е весело, ако не беше толкова гнусно.

24.11.2014 г.                                                                                    С възмущение: Ивайло Зартов

Д О П Ъ Л Н Е Н И Е

Представете си, че на следващото свиждане надзирателят Митко Спасов лично, или чрез някого подхвърли наркотици в багажа, който моята съпруга е донесла за мен. Нея ще я арестуват и обвинят, а след това и осъдят, а аз ще бъда безпомощен. По никакъв начин няма да мога да защитя съпругата си. Там, където се предава багажа няма камери. Да не говорим, че от момента в който съпругата ми вече е предала багажа, до момента в който аз го получавам, може да се сложи и труп на слон, без никой да разбере.

Как да защитя съпругата си от бъдещите подлости на позора в униформа? Единственият начин е да се даде широка гласност за досегашните гаври и безчинства, за наглостта и безнаказаността на Спасов. Това е единственият начин. Истината е, че за година и половина няколко пъти съм писал по конкретни негови гаври, но винаги сам се спирах. Уж за да дам възможност да се осъзнае и сам да се спре. Уж за да не навредя на свестните служители, които заради един самозабравил се наглец могат и те да пострадат. Уж за да не водя война вътре в хотела „Затвор”. Знаех си, че мълчанието ми е грешка. Безобразията не са едно и две. От години се сипят жалби и сигнали за гаврите на Митко Спасов, но никой нищо не предприема. Явно има някакво шуробаджаначество. Явно момчето е от „нашите” и всичко му е позволено.

Ако ми подхвърли нещо забранено на мен или ме провокира по някакъв начин е едно. Но съвсем друго е, когато посяга на близките ми. Това е голяма грешка от негова страна – затова вече няма да мълча. На 23.11.14 г. по време на свиждането той е наредил на подчинените си, които приемат багажа да се гаврят със съпругата ми заради 2 тениски, които на всичкото отгоре са в рамките на закона. Разрешени са – подробно описах дебилизма на гаврата в самото „Възмущение”.

И така, как да защитя съпругата си от бъдещи гаври? Единственият начин е чрез широка гласност за безобразията на разпасалия се надзирател.

25.11.2014 г.                                                                     С нестихващо възмущение:     Ивайло Зартов

Кой иска бунт в затвора?

„Кървав бунт в Софийския затвор. Десетки ранени и пострадали затворници и надзиратели. Има убити и от двете страни. Броят на жертвите е неизвестен. Бунтът се разгаря и започва да прилича на малка война. Ситуацията е трудна за овладяване – лишените от свобода са взели за заложници служители от администрацията.”

Подобни апокалиптични заглавия съвсем скоро могат да се появят в българските и чуждестранните медии. Нагнетените напрежение и агресия в Софийския централен затвор всеки момент ще избият и ще се стоварят върху главите на нищо неподозиращите български граждани. След като вече каруцата се е обърнала, ще се задават въпроси и ще се търсят отговори. Защо се е стигнало до тук? Защо не са взети превантивни мерки? Кой е виновен? Ще се създадат специални комисии, които да разследват причините, довели до безпрецедентните изблици на насилие. И ще стане ясно – в основата на всички беди са безхаберието на ръководството и болната комплексарщина на един единствен асоциален тип, който за съжаление е в униформа. Ежедневната безпричинна жестокост от страна на отдельонния командир Митко Спасов към лишените от свобода е описвана в десетки, стотици жалби и сигнали, но никой не им е обръщал внимание. Поведението на надзирателя Спасов е като от книга, визираща „порядките” във фашистки концлагер или в лагер на смъртта от времето на комунизма. Липсват само газовите камери и прасетата, които се хранят с телата на затворниците. Иначе нищо друго не липсва. Непрекъснатият психологически тормоз се редува с физическо насилие и побоища. Заплахи, унижения, брутално, агресивно отношение не само към осъдените, но и към техните близки по време на свижданията. Уникалното в случая е, че жалбите и сигналите срещу инквизитора Спасов не са само от измъчваните от него лишени от свобода и техните роднини. От срама в униформа многократно са се оплаквали социални инспектори и дори негови колеги – надзиратели. Грубо саботиране на определените по закон мерки и мероприятия за корекция и превъзпитание на осъдените. Брутално превишаване на собствените си правомощия. Нечовешко, унизително отношение, петнящо честта на пагона. Насаждане на агресия и омраза в система, в която това е абсолютно противопоказно. Системни гаври и създаване на изкуствени конфликти. Злоупотреба със служебно положение…

Конкретните случаи, описани в жалбите не са един и два. Последният най-пресен пример е пребиването на лишения от свобода Мартин-Цесекаря. И това е щяло да се потули, но изтича информация в медиите, подкрепена със снимков материал на раните. Всичко описано не е инцидентно – безобразията продължават с години. Никой не взима мерки. Надзирателят Спасов се мисли за недосегаем наместник на Бога. Все по-често се чува любимата му реплика – „Аз съм шефът на затвора!”. Това, че той е садист и че трябва да му се забрани изобщо да работи с хора, е ясно. Непонятен остава фактът, че този взривоопасен нечовек продължава да коли и беси необезпокоявано.

Въпросът е: Трябва ли наистина да прочетем страшните заглавия? Кой ще понесе отговорност за безхаберието? Защо се позволява на този надзирател да играе ролята на взривател? Той ще взриви и без това крехкото равновесие, но кой ще носи цветя на гробовете на загиналите? Министърът на правосъдието ли? Вие ли, г-н министър ще подадете безсмислена оставка, след като бомбата гръмне?

Ивайло Зартов, 25.11.2014 г.

Човек спи по 7-8 часа на денонощие. На практика това означава, че 1/3 от живота ни минава в сън. За някои това звучи успокояващо, за други – стряскащо. Констатацията обаче не е съвсем точна. Не бива да се забравя периода на детството и пубертета. Реално погледнато, освен глупости и поразии нищо друго не вършиш през първите 16 години, та дори и 20 от живота си. Иначе казано – дори когато си буден, пак спиш.

Какво се получава? Ако живееш 60 години? Автоматично махаме двадесетгодишния прощъпулник. Изваждаме от четиридесетгодишния остатък 1/3 и получаваме малко под 27 г.

И така, при положение че дишаме 60 години, в 27 от тях живеем съзнателно и можем да бъдем самостоятелни бойни единици. Както и да го въртим и да го усукваме, нямаме дори половината от определеното ни време, за да изразим собствената си воля.

Дотук беше лесно. Сега да видим как будуваме? Ти си млад и неангажиран семейно. Животът е купон. Всичко, що мърда трябва да се опита и изпробва. Ако родителското тяло те подсигурява финансово, ти можеш да учиш или да работиш просто за удоволствие. Ако ли не, си принуден да се трудиш за да оцелееш. Не си задаваш излишни въпроси за това как е устроен светът. Новини не гледаш, от политика не се интересуваш. Ти си пъпът, центърът на Вселената. Всичко останало са глупости и простотии. Прескачаш от трънка на трънка. Купонясваш си. Завоюваш скалпове. Ти си Бог. Дни, часове, минути, секунди. Нищо не си спестяваш.

И един ден… изненада! Вече си семеен с деца. Основната цел е да ги изхраниш, изучиш, отгледаш. Рязка смяна на приоритетите. Въртиш се като пумпал непрекъснато, само че веселбата е някакси по-друга. Нямаш много време за безгрижност. На всяка крачка се блъскаш в греди. За твоето дете няма място в детската градина, ако не платиш рушвет. В поликлиники и болници ти говорят на китайски. Нямат направление, свършил е лимитът. Уж си здравноосигурен, ама не си. Искат ти пари, само че ти нямаш работа. Опитите ти да завъртиш свой бизнес са удушени още в зародиш от корумпирани чиновници и бюрократични абсурди. Пробваш да защитиш правата си чрез българската кривосъдна система и осъзнаваш, че прокурорите и съдиите са чиста проба търговци. За колкото си платил, толкова справедливост, законност и правосъдие ще получиш. Виновен си до доказване на противното, тоест до намирането на финикийските знаци. Гърчиш се, не разбираш защо отвсякъде към теб стърчат бодли. По навик не се интересуваш от политика.

Криво-ляво докретваш до пенсионна възраст. Всичките ти досегашни проблеми са се увеличили в геометрична прогресия. Задлъжнял си за 10 живота напред. Подаянието, наречено пенсия не може да укроти зверските сметки за ток, парно, вода, лекарства, храна… Ти седиш на пейката пред входа и псуваш, мрънкаш, недоволстваш. Ама така, някакси тихо и неопределено. Срещу съдбата, срещу късмета си, срещу властимащите…

Има и друг вариант – не си доживял до третата възраст. Все тая. Важното е, че през целия си живот докато си бил буден, никога не си се запитвал откъде и как се пръкнаха олигарсите и местните феодали? Как така политици, депутати, министри, прокурори и съдии тънат в лукс и охолство, нали са само на държавна заплата? Ти не си се замислял дали има пряка връзка между твоята мизерия и техните милиони и милиарди, „спестени” от закуски. На теб не ти пука. Не ти дреме. Ти си над нещата. Сега си под земята. Край на будната кома.

Ивайло Зартов, 17 ноември 2014 г.

Карикатура: Иван Кутузов

Утопичен филм. Зяпам го с полуинтерес. Тъкмо посегнах към дистанционното, за да сменя канала и някой светна лампата. Защо Борисов, Станишев, Доган, Костов, Сакснезнамкойси и техните отрочета не излязат пред народа и не кажат истината? Истина, която и без това вече всички я знаем. Защо не ни кажат в прав текст: „Грабили сме ви и ще ви грабим вечно. Убиваме ви и ще ви убиваме винаги. Държим ви в мизерия и нищета, унижаваме ви, потискаме ви и ще продължаваме да го правим”. Защо в поредното си появяване по БНТ, НОВА и БТВ при някой от слугите им журналя властимащите не вземат ей така случайно или за разнообразие да ни кажат истината – „Вие, българските граждани сте само донори, данъкоплатци, овце, скот, безволеви, бездушни… От вас нищо не зависи. Ние владеем вашите съдби и животът на децата ви. Вие никога няма да бъдете щастливи, вие никога няма да живеете добре. Винаги ще се мъчите, ще страдате и жалкият ви живот – съществуване ще става все по-отвратителен и гнусен…”.

Замисляли ли сте се защо не чуваме тези думи, а вместо тях ни сапунисват с обещания за справедливост, възмездие, реформи, които ето нá – ей сега щели да започнат. Защо ни облъчват с нищо незначещи сапунени мехури, като прозрачност, законност, демокрация… Нали не си представяте, че агите са идиоти? Може да са пословично алчни, безскрупулни, нагли изчадия адови, но в никакъв случай не са олигофрени. Те знаят, че ние сме наясно за всички неизказани от тях истини. Въпреки това ни лъжат и баламосват непрекъснато. Защо?

Заради Надеждата. Дават ни зрънце Надежда. Оставят ни възможност да се самоизлъжем още веднъж за „последен път” да се надяваме. Защото те, изродите знаят – ако нямаме тази изпърдяна, изфантазирана от собствените ни мозъци трошичка Надежда, ще ги унищожим тях на мига. Ще се сепнем без Очакването, ще се осъзнаем и ще ги накажем. Ще си върнем всичко, което са ни откраднали, ще си върнем държавата и живота.

Без тази пустичка молекула Надежда ще се сетим, че сами, че само ние сме отговорни за собствения си живот. Ще прогледнем, че няма какво да чакаме от никого и най-малко от тях – паразитите. Ще разберем, че докато чакаме винаги ще си останем чакащи.

Тя умирала последна. И това не е вярно. Последни умират надяващите се или по-точно казано – надащите се.

Ивайло Зартов, 10 ноември 2014 г.

Photo: Alexander James

Някога, много отдавна имало един вид птици, които ги мързяло да летят. Постоянно се влачели по земята. Летенето им се струвало твърде енергоемко – прекалено много усилия, а и къде-къде по-лесно било да пълзят.

Годините си минавали, бившите птици – настоящи влечуги стържели коремите си в прахта. Мощните им криле закърнели и се превърнали в жалки, гротескни израстъци. Тези странни същества не били никак обичани в животинското царство. Всички ги презирали и странели от тях. Но на мързеливците не им пукало. Голяма работа, че предизвиквали погнуса и отвращение. Кръвта им изстивала все повече и повече. Получило се така, че дори студенокръвните се оказали по-горещи от тях.

Децата им обаче били точно толкова любопитни, колкото и всички останали малчугани по света. Непрекъснато тормозели родителите си с въпроси: Защо пълзим? Вярно ли е, че някога сме били птици? Защо сме се отказали от летенето? Някой принуди ли ни да се влачим по земята или сами сме изоставили небето? Кой е виновен? Защо, кога, как…?

Дъртите били мега непукисти. Обръгнали и залоени, ленивите им сърца не трепвали дори от собствените им деца. Въпросите увисвали и може би всичко така щяло и да си остане…

Но един ден от небето се спуснала огромна сянка. Закърнелите запълзяли бясно и се изпокрили по дупките си. Само едно дете не помръднало. Останало на място и започнало да задава въпросите си. Сянката прибрала крилете си, заслушала се и решила да отговори:

– Да, истина е – вие сте потомци на птиците. Предците ви бяха господари на живота си, използваха крилата си по предназначение. Но избраха път, който тогава им се стори по-лесен. Да летиш не означава вечно да се рееш по вятъра. Много по-често ти се налага да се бориш срещу силните въздушни течения. Никак не е сладко всеки ден, ежедневно да преодоляваш насрещния вятър. Трябва да бъдеш силен не само физически. Необходими са воля, устойчивост на духа, упоритост и постоянство. Всъщност да летиш е трудно. Непрекъснато се съпротивляваш на земното притегляне и на още по-страшното собствено желание да се отпуснеш, да си починеш. Вашите родители решиха, че не си струва да се борят. Вие сте следствие на това тяхно решение. Затова сега пълзите и се криете по дупките. Изборът, който те направиха предопредели начина ви на съществуване. Разбра ли ме? Стана ли ти ясно?

Детето мълчало. Само необичайното му влечугесто телце се загърчило. Но не настрани, а някакси нагоре, нагоре… и още веднъж нагоре.

– Не искам повече да пълзя. Искам да летя! – прохлипало то – Какво да направя?

Птицата разперила криле:

– Вече го правиш. Изправяй се отново и отново. Нищо, че ще падаш. Ставай и опитвай пак. Отново и отново – докато полетиш.

Ивайло Зартов, 31 октомври 2014 г.