Archive for August, 2014

Катя Донкова за първата книга на Ивайло Зартов „Нож”

2

Едно интервю на Добринка Корчева, в.”ШОУ” Брой 34 (768), 27.08-02.09.2014

CAM00835

Катя Донкова – Зартова е родена през 1968 г. в София. Завършила е столичното ССХУ за приложни изкуства „Свети Лука” и Школа по изкуствата – Прага, специалност живопис в архитектурата. Роднина е на големия български художник Иван Милев.

Работила е като технолог и организатор на полиграфическото производство в печатницата на Международна фондация „Людмила Живкова”, в печатницата на София прес и в други големи софийски печатници, след това в рекламни агенции, а сега е застрахователен посредник на свободна практика в мега застрахователна компания.

Със „затворник №1” на България – Ивайло Зартов, сключват граждански брак, когато той вече е започнал да излежава присъдата си в Софийския централен затвор. Предстои им да си кажат „да” и пред олтара.

Катя е и известен блогър и правозащитник. Активист е на Национална гражданска инициатива „Против корупцията, за честно правосъдие и правова държава” и на Гражданско движение „Бъдеще за Русе”. Участва в най-важните проекти за промени в законодателството и механизмите на работа на съдебната власт.

Преди Ивайло Зартов е имала един брак, майка е на двама синове.

 

– Катя, срещаме се по един радостен повод – първата книга на твоя съпруг Ивайло Зартов „Нож”, съставена от негови есета, писани в Софийския централен затвор, където той от миналата година излежава присъдата си. Кое обаче ми направи особено силно впечатление – че за пръв път в новата българска история на книжния пазар се появява книга, написана от човек, намиращ се зад решетките! В Америка, в Западна Европа това е напълно възможно и „в реда на нещата”, превърнало се е в нормална процедура и дори в комерсиална практика, но у нас досега, до „първата лястовичка” – до събраните есета на Ивайло Зартов, това изглеждаше едва ли не утопично. И все пак… се случи. Как?

Не знаех, че това е първата книга от този род. Но това е наша обща мечта, която датира още от 2011 г., когато се срещнахме след един дълъг период на раздяла. Веднага ни дойде тази идея, Ивайло беше започнал да пише, натрупваше популярност в Интернет, и тъй като аз тогава се занимавах с полиграфия и реклама, имахме много силно желание да съберем неговите есета. Събрахме ги, стигнахме до предпечатна подготовка…

– Още през 2011-а?

Да, още през лятото на 2011 г. бяхме готови с първата книга. Нямахме обаче абсолютно никаква финансова възможност да я издадем. Имахме тогава и други проблеми – естествено, покрай съдебната сага, дела, разходи…

– Тогава Ивайло вече беше ли под домашен арест?

Да, беше под огромен натиск, без всякакви доходи… И затова всичко това остана като една наша идея, една наша обща мечта, която постигнахме, както и всичко, което си бяхме пожелали силно, през последните години.

– По какъв начин пристигаха при теб есетата на съпруга ти, при положение, че в местата за лишаване от свобода у нас не е разрешено използването на Интернет?

По пощата, в писма. Пише ги на ръка, с химикалка, аз сядам, набирам ги, редактирам ги и ги качвам в блога ни, който направихме през 2012 г. В книгата има над 230 материала, може би половината от всичко, което е написал, откакто е в това положение. Ивайло отключва в себе си този талант, след като попада в Бургаския затвор през 2011 г.

– Не се ли опасяваше, че писмата му ще бъдат цензурирани? Или живея със „старо мислене”?

Механизмът е такъв: той има право на кореспонденция, която се предава на контрола вътре, преглежда се в общи линии какво е написано, след което пликът се запечатва пред Ивайло и служебното лице и се пуска по пощата. Тоест, има, естествено, контрол, но това са все пак есета и никой от служителите не е налагал забрани. Проблемите при мен бяха с пощенската ми кутия – изчезваха писма, късаха ги, но откакто си направих кутия в пощата, си канализирахме пратките.

– Още Балзак беше казал, че литературата не е социална медицина, но ти как смяташ – Ивайло има ли за цел да обедини хората в България със своите послания в момент на криза и какво промени самата теб работата с такива текстове, които носят ясни и категорични обобщения? Защото в нашето общество е постигнат консенсус, че страната е в криза – политическа, икономическа, социална, ценностна и прочее, но какво трябва да се случи след това? И кои послания на съпруга ти трябва да станат ръководство за действие и промяна?

Хората усещат, разбират, чувстват, че не може да продължава така. Искаме да стигнем до тях и да разберат, че те са господари на своята съдба. Целта ни е колкото се може повече хора да осъзнаят ролята си като творци на собствената си съдба. Тоест, ние българите имаме едно всеобщо мислене, че от друг зависи кой ще дойде да ни оправи – отвън, отгоре, кой ще ни се предложи… В същото време държавата не я чувстваме като своя. Затваряме вратата на дома си, изолираме се, капсулираме се… Няма силно гражданско чувство. Там е целият проблем. Хората да разберат това и да се отворят един към друг. Защото няма кой друг да извърши тази промяна. Тя трябва да стане първо в съзнанието ни и оттам – отдолу нагоре.

– Забелязваш ли някаква промяна у Ивайло след тази драматична дата, на която той си отряза пръста?

За мен промяната е изключително голяма. В смисъл, че той просто си отдъхна, почувства се облекчен, че успя да даде гласност на своя проблем. Много го тормозеше, много го потискаше това, че е под някакъв похлупак… Да оставим настрана факта, че беше оплюван, както и досега, отстранен, а той е човек, който е много обществено активен, който имаше много идеи, който работеше за промени, за по-добро, и затова в един момент тази изолация страшно много започна да го гнети. Особено през последните години, когато бях до него. Затова за нас беше от изключително значение да оповестим всичко. Разбира се, начинът беше прекалено драстичен, но Ивайло се оказа прав. Това се оказа единственият начин да се бутне тази стена от бездушие.

– Опита ли се да го спреш, или мълчаливо се съгласи с неговото намерение?

Никога не се опитах да го спра. Никога. Аз по-скоро имах съмнения как ще бъде изтълкувано това, но неговата позиция беше показана по възможно най-добрия начин.

– Какво смятат за този негов протест неговите родители, доведените му дъщери, синът му от първия му брак?

Всички бяха в шок от това, всички смятаха, че това е прекалена крайност… Но може би само аз единствена го разбрах докрай. Защото виждах, че много по-страшното е това, което правят не само спрямо него, а спрямо всички. Когато Ивайло вече влезе за изтърпяване на наказанието, беше абсолютно спокоен. Чувстваше се победител. Може би защото успя да разкаже какво му се случи. Това беше изключително важно за него.

– Признавам си, че съм изненадана, въпреки че съм правила няколко интервюта с Ивайло Зартов, докато беше под домашен арест, от признанието му в едно от есетата в книгата, че в някакъв период от време е бил свързан с четвърти отдел на четвърто управление на ДС…

Не знам много подробности за тази част от живота му, тъй като аз се появих по-късно, но той никога не го е криел. Това, което знам, е, че е работил в икономическо контраразузнаване с определени задачи. Не е бил доносник, не е бил в тези сектори на ДС… Работил е това известен период. В първото дело още в Окръжен съд – Бургас, той е поискал, опитал се е да разкаже за тази своя работа. Поискал е да бъде защитен, поискал е при закрити врати да се проведе разпит с него, но съдът му отказал и той явно повече не повдига този въпрос. Аз самата също не съм си позволявала да го питам, защото смятам, че той ще го разкаже. В книгата има есета като „Шпионаж”, „България и чуждите интереси”, „За кого разузнава българското разузнаване”, в които той недвусмислено изразява своята позиция, знаейки отвътре какво се случва.

– С какво се занимава Ивайло в затвора?

Започна работа в библиотеката като помощник библиотекар. Изкара една година и сега, от май, вече е в правната библиотека. Там е малко по-различно, в смисъл, че даваш консултации, без, разбира се, да се ангажираш с адвокатски, с юридически мнения, а трябва да насочваш лишените от свобода да могат да се ориентират кои закони къде могат да прочетат, да се обръщат към адвокати, към Европейския съд по правата в човека в Страсбург… Ивайло има ежедневни събеседвания с тях. И това е по-сериозно.

– В книгата на Ивайло има едно есе, което е доста симптоматично – за подвластността на някои български политици и общественици на чужди влияния. Известен наш културтрегер и писател, доколкото разбрах, е отказал да представи книгата…

Предполагам, че е заради това. Книгата е с две „лица”. Корицата е моя идея като визия. Изработена е в съавторство с Константин Бочев. Във втория раздел не са спестени истинските имена на личности от нашия политически живот. И може би това смути някои хора. Въпреки че пак казвам – чета за много политици много скандални неща… В книгата на Ивайло няма нищо чак толкова опасно.

– Какво стана с опонентите на Ивайло – почетния консул на Русия в Бургас, руския депутат Генадий Гудков, който е бивш съдружник на съпруга ти, след сигнала на Ивайло към данъчните власти на РФ да проверят имотното състояние и банковите сметки на Гудков? Има ли отговор от руска страна?

Ивайло пусна сигнал до следствения комитет на Руската федерация. Ставаше въпрос за Генадий Гудков и неговата данъчна декларация, която не съответства на фирмите му тук и изобщо зад граница. Получавахме непрекъснато отговори, че сигналът поне го препращат нагоре-надолу, от една инстанция – на друга. В крайна сметка за Гудков дойде отговор, че няма никакви данни за нещо незаконно по сигнала на Ивайло Зартов и предполагам, че е било прекратено разследването, ако е имало такова, около него. За почетния консул на РФ в Бургас Тонко Фотев, естествено, нямаше никакъв отговор.

– Защо да е „естествено”?

Защото и тук нямаше никакъв отговор за него. Опитвахме се да получим отговор от Външно министерство след решението на СГС от 2012 г., с което се доказва, че той наистина е извършил тези блудствени действия спрямо дъщерята на Ивайло. Но това явно не притеснява нито българската, нито руската държава.

– С Ивайло продължавате ли да сте така влюбени, както преди години? Позволявам си да те попитам, тъй като знам, че сте имали романтична младежка любов и връзка, когато ти си била още ученичка, а той студент първокурсник…

Ще кажа, че това наистина е красива, хубава връзка, която имахме като младежи. Запознахме се при наши приятели художници в София. Ивайло тогава работеше в Киноцентъра, а аз бях ученичка в Художествената гимназия. След това имахме чудесна връзка. Просто бяхме млади, любопитни към живота… Всеки имаше големи амбиции за себе си и въобще не сме били в период, в който сме се замисляли за някакво бъдеще… През годините, когато бяхме разделени с него, всеки от нас е имал твърде неподходящи избори в личен план. И всъщност Господ ни събра. Много често човек не разбира кое е най-добро за него. Дори в личния си живот хората робуват на догми и предразсъдъци, които ги отдалечават от техните партньори. В нашия случай ние се срещнахме вече във възраст, в която си даваме сметка, че можем да бъдем щастливи единствено ако слушаме сърцето си. Връзката ни сега, вече след толкова години, беше като едно прераждане. Просто затворихме всички врати и започнахме на чисто. Нашите отношения винаги са били хармонични още от младежи, но съм благодарна на съдбата, че ни даде втори шанс. Знам, че сме един за друг. Просто дишаме заедно.

– Как се срещнахте вече за втори път и завинаги?

Случайно, чрез Фейсбук. Видях профила на Ивайло, но дори не бях сигурна дали е той. Не го бях виждала 25 години, не знаех какво се е случило с него… Това стана още в първите месеци на домашния му арест в село Димчево след незаконното 6-месечно задържане в Бургаския арест заради уж нарушена мярка „Парична гаранция”. Намерихме се в първите дни, когато той е имал достъп до Интернет. Но никой не е търсил съзнателно никого! Почувствах го като Божия намеса. Сякаш някой каза: „Вие още имате работа заедно!”. Всичко оттогава се промени. За него много, за мен – още повече. Сега имаме общи цели. Срещнахме се повторно вече в друг момент от живота си и можем да се вслушаме в тези усещания. Не че тогава ги нямахме, но сега успяхме да ги разпознаем. Странно е, че сме физически разделени, а се радваме – може би защото се събрахме отново. Това е ирония на съдбата.

– Ивайло ще присъства ли на премиерата на книгата си на 10 септември – можем ли да кажем еднозначно „да”, или еднозначно „не”?

Не, не можем. Пуснали сме искане до министъра на правосъдието да му бъде разрешено да ползва домашен отпуск за премиерата на книгата, което е негово право. Според годините, които е излежал, в ЗИНЗС се дава такава възможност. Така че има вероятност авторът да присъства лично на премиерата, но дори да му бъде отказано, ние сме подготвили подписани от него екземпляри, които гостите на представянето ще могат да си закупят.

„Курвалан Фешън Интернешънъл” представя

2

640x480_1405675122

Пак имаме повод за гордост. Отново ни спрягат в чуждия печат. В последния брой на фамозното издание „Курвалан Фешън Интернешънъл” ни хвалят. Водещи специалисти в международния курвообмен не спират да ни дават пример. Бегло се споменава нескопосания австрийски опит да изпъкнат с едни косми напред, уреждайки тяхната Кончита Вурст на Евровизията. Изреждат се набързо няколко европейски и задокеански мъжки и женски курви и в крайна сметка авторите на материала напълно се отдават на родното производство на шаврантии.

Специално внимание се обръща на българските управляващи. С потресаваща упорита повтаряемост през последните 25 години всяко ново българско правителство „наказва” управлявалите преди тях. Справедливост и възмездие, прокурори, съд, люти закани и заплахи и ….нищо. Като мине малко време, се оказва, че всички заедно, и нови, и стари продължават дружно да грабят. Подчертани са заслугите на виртуозните солисти:

Сергей Станишев – радетелят за социална справедливост между социалните милионери около него и социално слабите български граждани, гърчещи се в мизерия, незнаещи с какво да платят безумните сметки за ток, парно, вода, телефон, храна, лекарства…

Бойко Борисов – изкусителният обещавач на справедливост и „страшилище” за олигарси и корумпирани магистрати. Как само щеше да им развали заменките за 8 млрд. лева, как само щеше да ги накаже… Щеше.

Ахмед Доган – раздавачът на порциите. Докато защитава правата и свободите на бедните български мюсюлмани, за една нощ изпива едномесечния разход за храна на цяло село.

Експертите от „Курвалан Фешън Интернешънъл” не пропускат никого. Тук са и царят на приватизацията-грабеж Иван Костов, който без да се гнуси, в академичен стил мъкне дисаги с подкупи насам-натам, натам-насам и така – чак до Драгалевци. И царят на оправячите за 800 дни – Симеон Мадридски, велик почитател на държавни гори и резиденции. За върховни постижения в пачавретинското изкуство са наградени с особено внимание Волен Сидеров и Яне Янев. Неподражаемите салтоморталета, флик-флаци и турбулентни извивки на гъвкавите им тела и езици спират дъха. Способността им да „уволняват” и едновременно с това да облизват „уволнения” е неподражаема и втрисаща.

В категорията новоизгряващи звезди на курвосклона, почетното първо място е отредено за майстора на дудуци Николай Бареков. Поел най-доброто от пластичните Яне и Волен, преминал през всички форми на поливки, навеждания, наколенки и надупвания, съчетани с гръмки обещания за операции „чисти крака”. Никито надмина себе си. Сега пък щял да изтегли от прокуратурата собствените си сигнали срещу ирландската пастирка – Роската Плевнелиев, който поради недоразумение ни се води и президент. Изтегля ги, ама не защото не е истина, че Плевнелиев е част от бандитската шайка ДОПГ (държавна организирана престъпна група). Не това е причината. Чрез безсмисления акробатичен номер (кривосъдниците и без това заявиха, че президентът е недосегаем), Бареков отново протяга език към генерала-мутра. Нали Бойко Борисов назначи палавата пастирка. Време е за нови врътки. Парите от финансовата пирамида КТБ свършиха. Ангелите закономерно изоставиха „Наглостта без цензура”. Джамбазки и ВМРО се врекоха на нов господар. А Славчев се върна на улицата, макар че тя – улицата вече не го иска. И вождът на дудуците, ще не ще трябва да се подслони за пореден път в потната мишница от Банкя. Туй-то!

По-нататък статията продължава с радостната новина за нас, че от „Курвалан Фешън Интернешънъл” са решили да преместят централата си в София. Това си е чисто признание за качеството на нашите родни разпоретини. Как да не се гордее човек?

 

06 август 2014 г.

Ти можеш всичко!

1

261371-surfing-photo

Обичате ли чудеса?

– Да, да, да… – чувам отвсякъде, че кой не ги обича? А знаете ли, че те не са запазена марка на боговете? Ние, хората също можем да правим чудеса. Всеки човек е способен да извърши невероятни, немислими неща. Можеш да вдигнеш тежест в пъти по-голяма от собственото си тегло, да научиш 20 езика, да смяташ на ум като компютър, да се изкачиш на 8 000 метра без кислородна бутилка, да ходиш бос по въглени… Можеш да направиш научни открития, считани за невъзможни от цялата международна общност.

Ти можеш всичко! Стига само да поискаш и да тренираш упорито. Но ако всекидневните ти тренировки и упражнения не те докарват до и зад предела на собствените ти възможности, ако всяко твое ново усилие не изтисква от теб нещо повече от това, което си направил вчера, нищо няма да постигнеш. Много важно, че в продължение на 10 години всеки ден си вдигал по една гиричка с тегло 1 кг.! Нима това ще те направи световен шампион по вдигане на тежести? Всяко ново усилие е полезно само тогава, когато се опитваш да надминеш собствения си вчерашен рекорд.

За да направиш чудо обаче, ти трябва и още нещо. Можеш да загубиш години в тренировки, основавайки подготовката си само на физически упражнения и да си останеш посредствен.

Но ако закалиш психиката си до степен не само да не изпитваш страх от препятствия, врагове, неуспехи, смърт…, а дори да им се наслаждаваш, тогава ще видиш, че можеш да извършваш чудеса. Всъщност, за страничните наблюдатели ще изглеждат чудеса. За теб ще е нещо обикновено, нормално, рутина. Когато си осъзнал, че нищо лошо не може да ти се случи, когато знаеш, че няма от какво да се страхуваш – побеждаваш с лекота каквото и когото и да било. Тези принципи – на нестрахуването (закаляването на психиката) и ежедневното надминаване на собствените резултати, са валидни за всички сфери и мечти.

Как ще се освободим от робството на ДОПГ (държавна организирана престъпна група) чрез полуумрели митинги и небрежни разходки по жълтите павета? 200-300 дни подред викаш „Оставка!”, искаш смяна на системата. Искаш справедливост и възмездие. Мечтаеш за победа над Шайката – олигарси и корумпирани политици и магистрати. Упорит си. Олигархски и компания си тръгват. Но не заради теб, не защото ти си ги победил. Разбойниците просто се готвят да се възпроизведат с новите „избори” на 5 октомври. Ще си предадат щафетата едни на други така, както вече 25 години го правят. Без значение е как ще се нарича партията, вожда и какъв е цветът на задниците им. Хермафродитите ще продължат да те грабят, защото ти не си спазил двата основни принципа. Не си престанал да се страхуваш от паразитите. Боиш се за себе си, за децата, за близки и роднини. Пресмяташ какво и колко ще загубиш, ако забравиш за думичката „страх”. Самообрязал си се психически. Ти сам не си позволяваш да бъдеш смел. Затова и протестите ти са някак анемични и никога днешният няма да надхвърли по дързост и сила вчерашния. Немощ е твоето име. Страх е твоята същност.

Обичате ли чудеса?

– Да, да, да… – чувам отвсякъде, че кой не ги обича?

 

Ивайло Зартов, 05 август 2014 г.

Дал-взел

3

SMRT_1

Да приемем, че не страдаш от остра финансова недостатъчност. Сядаш в къщи или в кръчмата и какво правиш? Ордьоври, салати, супи, студени и топли предястия, разядки, основно, следосновно, десерти… Мезелъци за дояждане. Всичко това обилно поливаш с твърд и мек алкохол. А ако има погачи, питки, баници, ситуацията става неудържима.

Не си сумист, не работиш тежък физически труд. Водиш средностатистически застоял начин на живот – необходима ти е само една шепа храна. Имаш кола, апартамент в града и вила. Но искаш по-нови, по-мощни и луксозни автомобили. И с къщите и квартирите е така. Да са по-големи, в по-хубави локации, в различни места. Колкото повече, толкова по-добре!

Обаче, нали разполагаш само с един задник? Как да го возиш едновременно във всичките лимузини? Как хем да го печеш на частния си плаж, хем да кара ски в частните ти планини? Парите и те никога не са достатъчно. Колкото и да са, все са малко. Ако може и всички красиви жени да са твои и обратното – всички богати и готини мъже да са нейни.

Няма насищане. Желанията не спират. Тъкмо задоволиш поредното и хоп – следващото вече те човърка. И все ти е малко. Колкото и да имаш, ръцете ти разперени остават. Очите алчнеят, жадуват, прескачат от едно към друго, към трето… Спиралата на исканията се усуква, върти се, издига се, а ти… пропадаш. Разпорваш се на острието на собственото си безсмислие.

Натрупал си имане. Колкото – толкова. То обаче, не може да ти осигури безсмъртие. Една секунда преди да пукнеш, правиш стоп-кадър и мислиш. Жените/мъжете, вкусотиите, удоволствията…, почти нямаш спомен за тях. Кой знае защо са избледнели. Движимо и недвижимо имущество, пари… Нищо не можеш да вземеш в гроба си. Осъзнаваш, че както е тленно тялото ти, също толкова илюзорно е преминал живота ти. Отчаяно искаш да те запомнят. Да не умираш в умовете и сърцата на поколенията след теб. Трескаво превърташ в мозъка си имената на безсмъртните. Едни са дали живота си за свободата на Отечеството. Други са дали на света таланта си. Оставили са великолепни книги, картини, музикални произведения, научни открития… Защитници на онеправдани, освободители, творци, учени.

Твоята последна секунда изтича. Но ти вече си разбрал. Късно е за твоето безсмъртие. Защото цял живот само си взимал, а те са давали.

Пук…

 

Ивайло Зартов, 22 юли 2014 г.

Перверзии

3

630401-l  Карикатура: Христо Комарницки

Обичате ли да гледате порно-канали? Падате ли си по перверзии, оргии, извращения…?

Зяпам централните вечерни новини. От ГЕРБ възмутено изнасят скандални данни за раздадени бонуси на търтеи в министерства и държавни агенции. Олигархски и компания ощастливила с над 13 млн.лв. своите протежета. И това само за една година управление. То са пъшкания, охкания: „Ама, как не ги е срам? Как може така?”.

Викам си, я да проверя Симеон Дянков и обещавачът на справедливост Бойко колко бонуси са раздавали, докато бяха на власт – 52 млн.лв. за около 4 години. Спомних си и как Станишевците се възмущаваха от Герберската разюзданост. Интересно… като умножиш 4 по 13, излиза точно 52. Тия да не са се наговорили? Цифрите съвпадат, любовните вопли и взаимни обвинения – също.

Чудна работа. Тази сценка ми напомни за още няколко хита. През 2014 г. депутатите си купиха 30 броя нови автомобила. През 2013 г. – 50 броя. Сделките са за милиони. В същото време народните представители се тюхкаха, че нямало пари за майките, децата, болните, инвалидите… Ами няма, как да има? То да не са само колите?

Според българските чорбаджии, когато влак дерайлира, заради откраднати болтове, е тероризъм. Обаче, когато държавата е катастрофирала, заради откраднати заводи, фабрики, гори, земи, плажове, подземни богатства… било преход към демокрация! Яко, нали?

„Лукойл” пак са на загуба. От 2007 г. не са плащали данък печалба. Рафинерия, работеща вече 7 години на загуба!?!? Да ги ожали човек. Енергоразпределителните дружества, и те горките, толкова много консултантски договори и договори за „външни” услуги сключват, че като дойде време да плащат данъци и те милите все нямат печалби. Затова непрекъснато се молят да ни вдигнат цените на тока. Живи да ги оплачеш.

Като стана дума за данъци, се сетих за един от любимите ми членове. Според чл.255 от Наказателния кодекс, който избегне установяване или плащане на данъчни задължения в големи размери, се наказва с лишаване от свобода от 1 до 6 години. А когато са в особено големи размери – от 3 до 8 години. Мъка! Вальо Златев и шефовете на Ерепетата – в затвора за 8 години. Ох! И не само те. Министерството на „правосъдието” има неплатени данъци за над 5 млн. лв.! Това вече си е чисто садо-мазо! Как да лишиш от свобода Министъра на „правосъдието”? Парламентът, полицията и още един куп министерства дължат милиони за данък смет! Странно… Или не ги е страх от члена 255, или напротив – даже му се радват. Но за съжаление няма кой да им го приложи.

Както знаете, в порно-продукциите няма много приказки. Диалозите са рядкост. Повече се набляга на екшъна и диафрагменото дишане. Въпреки това бият на уши две култови реплики: „Ако трябва да съм честен…” и „Ако трябва да съм искрен…”. Това са любимите фрази на надуваемите кукли, набедени за български политици, от които настръхвам. Ама как така „ако трябва”? Излиза, че са „честни” и „искрени” само от време на време и то по принуда. Потресен съм! Аз пък си мислех, че винаги свършват наистина. А то какво излиза? Симулират ни оргазми по телевизорите. Срамота.

В резултат от палуването на перверзниците-бейове, 1 700 000 простосмъртни български граждани „живеят” с недоходи, по-малки от прага на бедността – 212 лв. на месец. И това се случва сега – през 2014 г. в царството на благоденствието ЕС. Факт, достоен за титлата „9-то чудо на света”. Ясно, че няма как със 108 евро месечно да платиш ток, вода, парно, храна, лекарства, транспорт… На този фон Станишев, Борисов, Доган, Сидеров, Костов, Сакснезнамкойси, Златев, Гергов, Минев, Божков, Цацаров, Велчев… накратко всички, които оправяха българския народ през последните 25 години, живеят в лукс, тънат в охолство и не знаят къде да си заврат награбеното. Е, това ако не е дефиниция за перверзно, не знам кое е? Докато едни умират от глад, други „умират” от преяждане с откраднатото от оправените български граждани.

 

Ивайло Зартов, 24 юли 2014 г.

 

 

Къде отиват тъпанарите?

3

utro.bg Снимка: utro.bg

Бай Гюро го нападнали комари, кърлежи, мухи, пиявици и други всевъзможни кръвопийци. Смучели му те кръвта – смучели, а бай Гюро само се вайкал, тръшкал и мрънкал. Все чакал някой да му помогне, да го отърве от убийците. Надявал се, че отнякъде ще дойде помощ, молел се, чакал я тая пуста помощ дето все не идвала и неспирно се оплаквал.

През това време кръвосмукачите изпили цялата кръв на бай Гюро и той умрял. Не отишъл нито в Рая, нито в Ада, а попаднал в транзитната зала за тъпанари. В това място се събирали тъпаците, които не се досещат, че сами, със своите собствени ръце са могли да махнат от себе си пиявиците и кърлежите… Огледал се бай Гюро. И какво да види? Около него все познати лица на съседи и колеги от работата. Те му се зарадвали:

– Ааа, и ти ли дойде при нас? А, добре дошъл!

– Ммм – замънкал Гюро – И сега какво? От тая транзитна зала после накъде ще ни отправят – в Ада или в Рая?

– А бе, Гюро, ти и приживе не пращеше от мозък, и като умрял си все същият тъпанар. Къде отиват самоубийците? В Ада, разбира се. Всеки, който е могъл сам да се спаси и не го е направил, всъщност е самоубиец! Съответно няма място в Райската градина. Тук само ни събират, един вид ни групират, и… хайде в пъкъла. Само че не ни пъхат в казаните да се пържим заедно с другите грешници. Нас тъпанарите-самоубийци ни слагат в специално обособени зловонни ями, пълни с паразити да ни смучат и след смъртта. Там ще можем да хленчим и мрънкаме на воля. И ще си продължим да чакаме някой друг да дойде и да ни спаси. Общо взето нищо ново не ни очаква. И в живота, и в смъртта тъпанарът си е тъпанар. Не се косѝ! Важното е, че никой няма да ни забрани да се оплакваме от съдбата си, никой няма да ни пречи да си чакаме спасението отвън.

– Ох – въздъхнал вече поуспокоеният бай Гюро – Това е добре, хубаво. Ама кога най-после ще дойде месията да ни отърве от тия паразити?

 

Ивайло Зартов, 18 юли 2014 г.

Go to Top