„В началото бе Словото”

          Мисълта, изразена чрез словото, носи информация, която създава реалност, създава живот. Ние също сме изцяло информация, получила реалност чрез словото и сме отражение на Същността, създала вселената. Словото дава форма на всичко съществуващо и всяка дума е заредена с огромно и точно определено количество информация, която предизвиква в нас асоциации, които съдържат и чувства, и емоции, и мисли, и определени настроения, и всичко необяснимо, което всеки от нас усеща дълбоко в себе си – в най-тънките енергийни структури на душата си.

           Ако осъзнаем всичко това ще внимаваме много за думите си, защото всеки от нас носи лична отговорност за правилното им използване. Не случайно се е родил изразът: „Казана дума – хвърлен камък”. Както, когато хвърлиш камък в спокойна вода и той предизвиква движение, което все повече се разпространява на все по-голямо пространство, така и думите резонират в океана, наречен човешка същност. Някои от тях докосват само повърхността му, но други, по-тежки, потъват на дъното и остават там завинаги да напомнят за себе си. Човек трябва да носи отговорност преди всичко за думите си, защото действията са просто тяхно продължение.

           А истината? Трябва ли винаги да казваме истината на хората около себе си? Аз мисля, че – да. И коя истина? Тази – за нашите чувства и действия. Първо трябва да имаме смелост и отговорност да я признаем пред самите себе си, а след това – и пред другите. Самозалъгването и отлагането поради страх да не нараним някого, само задълбочава проблемите. За съжаление в повечето случаи истината носи болка, както за самите нас, така и за другите. Болката произтича от факта, че човешките ни желания и страсти са или по-големи от това, което можем да дадем на другите, или от това, което се страхуваме, че няма да получим от тях. Но болката носи пречистване. Чрез нея показваме сами на себе си или на другите, че трябва да сме честни и отговорни за нещата, които искаме или не искаме, за желанията, които надхвърлят собствените ни възможности и способности и най-вече да се научим да даваме, подтискайки желанието си само да получаваме. Вселената все пак е една затворена система, в която, за да има хармония и баланс, трябва да съществува знак на равенство между енергията на отдаването и тази на получаването. Никой от нас няма право да очаква, че ще получи нещо, преди да се научи да дава.

            Затова и истинската човешка любов е преди всичко непреодолимото вътрешно желание да дадеш всичко от себе си на другия – без очаквания, без условия, без претенции, безрезервно. Вътрешното ти удовлетворение се ражда от това, че можеш и искаш да го направиш. Обичаш, защото чувството е по-силно от егоистичното ти Аз. Обичаш, без да можеш да определиш защо точно този човек, без да теглиш на кантара добрите и лошите му качества. Обичаш естествено и безусловно.

             Истински щастливи можем да наречем хората, които са го изпитали. Никое друго чувство не ни приближава толкова до Първоизточника, колкото Любовта, стига още по-дълбоко в себе си да усещаме, че любовта към Създателя е нашата истинска същност.

Любов, която няма нужда от доказателства, достатъчна е вярата, че сме създадени от нея.

 

Диана Тодорова, 22 септември 2013 г.