за реалността в България
Мама
Тя е дребничка. Неголемият креват изглежда огромен. Някъде в него, губейки се под завивките е съсухреното ѝ телце. Главата ѝ е повдигната на две възглавници, за да гледа стената, която е на метър и половина от очите ѝ. Телевизорът е отстрани, от дясно и някой го е включил на музикален канал. Песните се сипят една след друга, но тя не ги чува. Вече няма нужда от любимите си сериали, не я интересуват новините.
Отзад, зад нея са прозорците, през които се виждат дървета, късчета небе и блокове, но тя гледа стената. Нейните приятели – гълъбите вече не кацат на балкончето. Няма трохички – няма и приятели гълъби. Сама е. Обичани хора, близки и роднини отдавна я чакат в другия, по-тих и подреден свят.
Млада, слънчева, разкошна жена. Всеотдайна майка и съпруга. Днес е стафида, неспособна да стане, обездвижена. Някой трябва да я нахрани. Полекичка, по мъничко, с лъжичката да ѝ поднася право в устата – така, както тя е хранила децата си. Има нужда от грижи, от любов. Така, както тя е бдяла над тях денем и нощем, години наред. Те я обичат, но са „възпрепятствани“. Идват от време на време, правят каквото могат, но то не е достатъчно. Вече нищо не е достатъчно. Никой не може да ѝ върне силата. Да стане, да се пооправи и да направи закуска за любимите си хора. Да сгрее стаята с уюта си, да излъчи топлината си, да им се усмихне, да ги зареди с любов и да чака да се върнат.
Тя гледа стената, която е точно на метър и половина пред очите ѝ. Тя не е сама. Непрекъснато разговаря с някого: – Я, виж кой е дошъл! Я, колко е пораснало това малкото! И големият е тук! Какво правите? …Ааа…така ли…? – Очичките ѝ живват закачливо. Тя има гости, които са дошли специално заради нея – само при нея. Ах, колко хубаво е да те обичат!
Ивайло Зартов, 13 октомври 2015 г.
Съвършено верно : когато остарявате, всичките хора които ви сте смятали за вашите близки са “заети”, “възпрепятствни”, и ако се чудите, ви отговарят че вие “не ги разбирате” …
Като че ли е писано от мен! Точно така беше.Майка ми се залежа почти четири години. И аз я хранех и на работа ходех и съм сам без братя и сестри. Сутрин преди отиване на работа и вечер след работа. През останалото време сама, заключена в бедната и гарсониера. / аз живеех отделно в друг квартал/
Няма да коментирам -трудно е и ми е тежко да го направя.Прекалено тъжно е ,но за съжаление това тежката истина и наследството оставено ни през тези 27 години псевдодемокрация.Децата на тези родители са изгонени извън България в търсене на препитание,родителите поддържат някаква псевдо-връзска с децата и внуците си .След това измират сами а децата научават много по-късно когато вече всичко е свършило.Други деца не могат да са до родителите си именно поради причината ” ДЕМОКРАЦИЯ” и други фактори обслужващи само тези които се наричат политици.Жалко и тъжно е всичко.Дали в следващият живот ще мога да видя тези си родители и родината си каквато я познавам и помня???
Не съм искал да замина в чужбина,за да се грижа за родителите си и тези на съпругата ми.Всичко останало е егоизъм.Зависи кой и как го разбира.Но има една голяма заповед дадена ни от Господ и тя е:„Почитай майка си и баща си,за да се продължават дните ти на земята,която ти дава Господ твоя Бог”Почитта се изразява най-добре в такива моменти.
Благодаря ти Ивайло!
Четях и нещо ме стисна за гърлото.Четях и плаках.Колко много истина и колко много жестокост към нещастният български родител.На кого от всички тия самовлюбени управници от всички партий можем да вярваме?На никои!