untitled1

Паметта е онова нещо в мозъците ни, което ни кара да си свалим гащите преди да седнем на тоалетната чиния. С нейна помощ (на паметта, не на чинията…) стигаме до офиса или до мястото, наречено „в къщи”… Паметта ни помага в ежедневното общуване с хората. Тя е нашата вътрешна енциклопедия, която непрекъснато разчистваме, за да изровим необходимата ни информация. Целият ни опит, всички наши умения и знания, натрупвани от самото ни раждане и от поколенията преди нас, се складират по редици и колони, етажи , рафтове, клетки… Горкият склададжия. Представяте ли си каква чудовищна по обем и сложност работа извършва? Така трябва да подреди милиардите файлове, че да може във всеки един миг да отреагира на всевъзможни, непредвидени ситуации. Най-отпред са битовизмите, които дори не забелязваме, но без които биха ни наричали олигофрени. Например какво ще стане, ако забравим да се облечем, измием, нахраним, облекчим… Ами ако изключим какво е предназначението на предметите около нас? Без оперативната битово-оцеляваща памет ще сме много жалки картинки.

Малко по-назад в склада се намира информацията за събития, факти, лица…, която ползваме не толкова често. Прибягваме до нея след леко напъване. „Кой беше тоя? През коя година се е случило това? Как му беше името? Каква беше връзката?”. Като започнем с подобни припомнителни въпросчета и на склададжията му се стъжнява. Тича нагоре-надолу, рови, търси, поти се. Само и само да успее да ни подаде όвреме нужния отговор. „Сетих се! Спомних си!” – възкликваме ние радостни и доволни от себе си, сякаш заслугата е наша. Да е жив и здрав трудохоликът, че ни отърва и тоя път. Както и да е.

Най-в дъното, в прашасалите ъгли, са прибрани знанията, които е възможно да използваме само при смъртен случай, тоест много, ама наистина много рядко.

И така, ден след ден си живеем без изобщо да се замисляме колко е важно здравословното състояние на нашия приятел – склададжията. Не дай си Боже да се навехне крак или да се разболее. Ще ни засипят с диагнози. Склероза, амнезия, отслабване на паметта, пропадания… Ще се превърнем в тежък товар за близките си, в ненужен и даже опасен инвентар за колеги и началници. В крайна сметка ще ни изхвърлят на боклука.

Интересно нещо е паметта. Освен индивидуалната, съществуват и такива понятия, като родова памет, групова… и др. В България можем да се гордеем с уникалното проявление на особен групов сакатлък на склададжиите. Нещо като частична, групова амнезия. Отделни слоеве от българското население, които на пръв поглед изглеждат напълно нормални, всъщност имат огромни бели петна в мозъците си. Забравянето при тях е супер избирателно. Например: идват поредните „избори” и винаги се намират контузени мозъци, които да гласуват за бандитите, които вече са ни лъгали и ограбвали. Няма начин човек без ментални проблеми да се довери отново на лъжците Боко-Боко и Цецо-Слушалката. Ама нали те вече управляваха 4 години!!! Сипеха празни обещания за справедливост, заменките на олигарсите уж щяха да развалят, Корупцията по високите етажи на властта щяха да преборват, контрабандата… Хиляди празни думи. А на дело какво свършиха? Запазиха интересите на престъпниците преди тях. Самите те се скъсаха да усвояват данъците на българските граждани – демек крадоха, като за последно. После предадоха щафетата на колегите си Олигархски, Миши-Миши Плъх Станишев и Доган Торбалан и сега отново пак Боко-Боко и компания ни грабят. Не може да твърдиш, че си в ред с главата и да отидеш да си пуснеш гласа за ГЕРБ, БСП, ДПС, СДС, НДСВ, ДСБ, АТАКА, НФСБ… и прочие разновидности на една и съща Шайка – ДОПГ (държавна организирана престъпна група). Човекът със здрава памет няма как да забрави крадците Сакскобурготски, Костов, Първанов, Станишев, Борисов…, техните сътрапезници Златев, Гергов, Минев, Божков, Ковачки… и слугите им в тоги – Цацаров, Велчев, Кънчева, Чочева… Не се забравя, че „патриотите” и „борци” за справедливост – Сидеров, Симеонов, Янев… са от същото котило и ту „уволняват” Боко-Боко, ту го облизват, пудрят и хвалят до безсрамие. Как можеш да забравиш Геноцида над българския народ? Що за памет е тази, която „пропуска” прогонените заради мизерията над три милиона българи от Родината им? Двата милиона бедстващи пенсионери, които се чудят от какво да умрат – от глад, от студ или от болести. Майките, които не знаят с какво да нахранят децата си. Бащите, които умират от мъка и унижение, защото дори и да имат работа, подаянието, наречено заплата не стига за нищо. Как успяваш да не запомниш потресаващата наглост на българските чорбаджии? Галопиращите измислени сметки за парно, ток, вода, лекарства, храни… Как е възможно да забравиш, че законност, справедливост и възмездие се налагат, а не се чакат като милостиня?

Как е възможно? Що за памет е това?

 

Ивайло Зартов, 30 юни 2015 г.