за реалността в България
Робство
Васил Левски 1837-1873 г.
Във връзка със 145-годишнината от обесването на Васил Левски във всички български медии сякаш е обявено състезание. Всеки се изказва, пише, коментира. Това, което се набива на очи е, че всички чакат да дойде, да се появи новият Левски и да ни освободи. Не чух и видях нито един, който да си помисли, че сам може да бъде този нов Левски. Никой не подозира, че във всеки един от нас има по един Левски, само трябва да го повика вътре в себе си.
Вижда се, че и днес българският народ мечтае, жадува за свобода, иска да бъде освободен. Нима все още сме роби? Кой е поробителят? От какво искаме да се отървем? Чии окови ни тежат? На първо място, веригата на собственото ни малодушие, менгемето, което стиска иначе големите ни и смели сърца и ги прави малки и страхливи. Първият поробител сме си самите ние, приели сме, че сме роби, смирили сме се, чакаме нещо да се случи, някой друг да го свърши. На тази благодатна почва съвсем естествено израстват родни чорбаджии, които тъпчат собствените си джобове, възползват се от поробителя вътре в нас и освобождават само и единствено себе си, а ние ги търпим. Траем си, мъкнем веригите на това двойно робство.
Закономерно при народ, скован от страх, и управници-продажници се появява и възползва от ситуацията и външен поробител. Няма как да бъде иначе, исторически факт е, винаги е ставало така. Всяка чужда държава би се възползвала от услугите на българските боляри и техните стройно изградени корумпирани схеми и мрежи от зависимости. Така веригите стават три – българските чорбаджии, които сами си избираме, но не контролираме, в името на собственото си освобождение, разбирай обогатяване, продават народа си, продават българската държава и я поднасят на тепсия на чуждия поробител.
Защо, след като толкова много тачим паметта на Левски, не обръщаме никакво внимание на думите му „Който ни е освободил, той ще ни пороби”? Защо не се отървем от тройното робство? Защото чакаме да се роди новият Левски. Напразно чакаме, той е тук във всеки един от нас, стига само да успеем да спрем да се страхуваме, да спрем да мълчим, да спрем да търпим собственото си малодушие.
„Стига робство и тиранство!”
И аз това казвам, а ти, ще го кажеш ли? Хайде да го кажем всички заедно, силно да го изкрещим. И да послушаме – има ли ехо? Всеки един българин е Апостол на свободата.
Какво толкова можем да загубим? Какво ще изгубим? Оковите си!
Ивайло Зартов, 19 февруари 2011 г.
(материалът е редактиран)
Обикновено чета с удоволствие Ивайло Зартов.Не винги обаче одобрявам изказа,понякога циничен и недоизпипан.Статията,която прочетох днес,обаче е нещото,което споделям с цялата си душа и смятам ,че хора като него трябва да има все повече и повече и все повече обединени.
@ Веска Георгиева – Чета нещата написани от Ивайло Зартов, но не с удоволствие, а с тъга. И аз не обичам цинизми, но понякога културният изказ не достига. Твърде много неправда понася и затова пренебрегвам гневните му изблици.
Това, което е написал за нас и преклонението ни към Левски е много истинско. Колкото и да е странно, Светльо Витков в една от предизборните си песни ни е показал такива, каквито сме като народ – за съжаление – стадо.
Тия дни гледах клипа от гостуването на Джоко Росич при Слави Трифонов. Същата болка почувствах както от думите му така и от тия на Ивало. И на простичкия въпрос “Толкова ли е трудно да живеем нормално?”, Джоко Росич отговори – след войната Европа беше изравнена със семята. Но другите народи си направиха сържавите такива, че да им харесват. Направиха го сами ( не съм забравила за “планът Маршал”). Слабите бягат и отиват на готово в уредените страни. Силните остават тук. Аз бих добавила и безразличните – тия, които са си уредили еснафското си ежедневие. Останаха и политическите търтеи, които не биха могли да просъществуват другаде. За всичко сме си виновни ние.
Понеже Сте го написала много хубаво, разрешавам си да Ви цитирам:
“Статията,която прочетох днес,обаче е нещото,което споделям с цялата си душа и смятам ,че хора като него трябва да има все повече и повече и все повече обединени.”
-АЗ ГО КАЗВАМ НЕПРЕКЪСНАТО , НО ОСТАВАМ…ГЛАС В ПУСТИНЯ , ЗАЩОТО
“СРЕДИТЕ” НЕ ПРИЕМАТ ЧУЖДИ…МНЕНИЯ , ПИСАНИЯ , ПРАВЯТ СЕ НА ВАЖНИ , КАРАТ СИ КОЛИТЕ И…ЧАКАТ…ФИЛАНКЕШИЯТА ДА Ги забележи, и включи в Нечии “листи” ! …НЕ ИМ ЛИЧИ , ПО ДОВОЛНИТЕ ФИЗИОМУТРИ , ЛИЦЕМЕРИЕТО Е ОВЛАДЯНО ДО СЪВЪРШЕНСТВО , ПО…РАЗБОЙКЬОВСКИ !!!
Работих в Тунис не малко години. При напускането си купих една голяма книга за тази страна. Там прочетох, че по тези земи също са “присъствали” турците – цели 200 години. Абе как през целия ми престой никой не спомена, не се оплака, не проклиняше “турското робство”. Не ми се вярва, не ми се иска моите деди да са били роби. Стига с това празнословие, стига с това насъскване, стига с това разделение. Не виждаме ли, че историята непрекъснато ни разделя, стига с това “време разделно”.