–

Вярвате ли в българските институции? Отговорът – НЕ е разбираем. Имали сте нещастието да опрете до някоя от тях. Писали сте един, два, десет, сто пъти и сте получили мълчание или откровена лъжа. Или пък някой велможа се е скрил зад буквата на закона. Зад члена, точката, алинеята и прочие укрития и е останал глух, сляп и ням за вашите викове и крясъци. Ако ли пък отговорът ви е – ДА, вярвам. Това означава, че трябва официално да ви се забрани да участвате в спортния тотализатор – късметът ви е нечовешки. А може и да сте повярвали, заради наивност, точно както е постъпил и Иван Тодоров. Човекът е направил фаталната грешка да се довери на Президентската институция.

Той получава писмо с дата 16.11.2007 г., в което пише, че давността на престъплението, за което е осъден е изтекла и затова няма нужда от помилване. Казусът е едновременно прост, смешен и тъжен. Смешен е за всички, които го четат отстрани. Тъжен е за Иван Тодоров. А е прост, за съжаление по отношение на зарзаватчийницата, която някой е нарекъл Президентство на Република България.

Иван е осъден по времето на социализма на 20 години за стопанско престъпление. Той бил подучил бензинджийката Маринка Малакова как да краде гориво. През 1986 г. Тодоров е бил военен комендант на летището в с. Воден. Осъден е за сумата от сто хиляди тогавашни левове. Влязъл е в затвора. След  4-5 години присъдата му е спряна, пуснат е на свобода. Делото му е върнато за ново разглеждане. Докато се точат процедурите, Иван си вади задграничен паспорт и виза за САЩ. Съвсем официално и без да се крие или нарушава каквито и да било закони, заминава, и от 03.01.1993 г. заживява зад океана. Създава семейство. Получава американско гражданство и ново име – Виктор Рос. През 2006 г. се свързва с адвокат Илиева и й поръчва да провери какво става с делото му. От негово име тя подава молба за помилване до Президентството и получава отговор, че нищо не го грози.

На 27.01.2008 г. на летището в София пристига българският гражданин Иван Тодоров. Могъл е да влезе в България с американския си паспорт и име, но не го прави – нали уж всичко е наред. Веднага го арестуват и го откарват в затвора, където се намира и днес. Вече 5 години от 2008 до 2013 г. пише жалби до всички български институции. Безрезултатно. Оказва се, че в Президентството, в комисията по помилванията са сбъркали. Направили са грешка при изчислението на давността, малка грешка от 4 месеца и няколко дни. Екипът на предаването „Хрътките” са направили още през 2008 г. няколко репортажа по случая. Гледах ги, всичко е описано и разказано, така както си е. И какво от това? Нищо. Тук изобщо не се спирам и не се връщам назад във времето, когато е бил обвинен Иван Тодоров. Защото, четейки документите, лъсват грозни безобразия, извършени от скандалния прокурор Ганчев и съдебните състави по делото. Темата за справедливостта ще бъде предмет на отделен материал. Тук само питам вярвате ли на българските институции?

Аз например вярвах. Без да се бях срещал по никакъв повод с техни представители. Ей така, си вярвах. По възпитание. Сега обаче изобщо не става въпрос за това вярвам или не. Просто си знам. Не бива да се доверяваш нито на НАП, нито на Прокуратура, на Съд, на Президентство, Министерски съвет и пр. На нищо. Огромната грешка е, че си мислим – Там работят хора, които са задължени да се грижат за нас, да ни защитават, да бъдат справедливи. Пълни глупости. Там не работят, а седят чиновници. Смучат парите на данъкоплатците и чакат някой да ги подкупи, за да изкарат нещо отгоре. Изобщо не ги интересуват човешките животи, съдби, жени, деца, семейства. Те са без сърца. В гърдите си са вградили касови апарати и калкулатори. За тях са без значение 4-5 месеца, 20-30 години или 7 милиона човешки живота. Не им дреме. Това са българските институции! Не е шега работата…

Ивайло Зартов, 27 август 2013 г.