Archive for September, 2015

Рашо и Спиро били приятели от детинство. Заедно израснали, тичали по поляните, прескачали оградите на съседите и вършели „геройски” бели. По-късно, пак заедно задиряли селските моми и един ясен и слънчев ден решили, че вече са големи и трябва да се заемат с нещо по-сериозно. Рашо обявил, че ще стане земеделец, а Спиро – градинар и овощар.

Речено – сторено. Единият отишъл на полето да прибере пшеницата, другият тръгнал към градината за домати и чушки, а после щял да отскочи да набере и малко ябълки. Не минало много време и двамата приятели пак се събрали. Изглеждали объркани и разгневени:

– Мама му стара, нито зрънце няма – разпсувал се зачервеният Рашо – накъдето и да се обърна, само бурени из полето…

– Абеее…, какво става бе? И при мен е така – само плевели и треволяци. Абсолютно нищо не е поникнало. Как е възможно? Как така? – тюхкал се Спиро и ръкомахал като изоглавен.

Тръшкали се неуспешните производители на селскостопански блага, ядосвали се и накрая взели мъдрото решение да ударят по една ракия няколко пъти. На петата чашка напълно забравили провала си и придобили нови мераци:

– Я, да скочим в политиката! – оригнал се Рашо – Ще станем дупетати, министри… Все някой трябва да я управлява тая държава. Що да не сме ние? А?

Спиро чак се поизпънал, хлъцнал и добавил:

– Ам´чи, да. Що пък не?

Тук вече им провървяло. Били идеалните кандидати за високи държавни постове – достатъчно тъпи и най-важното е, че имали необходимите връзки. От тяхното село е Бай Посерко – голям мъж в София, който полека-лека премествал селските пияндури на жълтите павета в столицата. За него не било проблем да ги уреди на хранилката. Хвърлили галошите и потурите, нахлузили лъскави чепици и костюми и – хайде при големеца. Посерко Посерков им се зарадвал. На мига изсрал чисто ново-новеничко министерство и ги назначил. Спиро за министър, а Рашо като негов заместник. Обяснил им, че след година ще ги размени, та да могат и двамата еднакво да се фукат и по равно да се облажат. Дал им и ценни наставления как да се държат. Преди избори да обещават, каквото им дойде на ум, без изобщо да се притесняват за нищо. И без това никой никога не изпълнява обещанията си. Народът е свикнал и дори не очаква подобно чудо. Успокоил ги, че могат да крадат колкото си искат от държавната хазна – нямало кой да им потърси сметка. Всички висши полицаи, съдии и прокурори той ги бил назначавал, така че – смело напред!

Рашо и Спиро може да били прости, но пък били честни. Не е за вярване, ама е истина. Хич не им харесало това, което чули от Посерко Посерков. Казали си: „Не, няма да го бъде това. Ние искаме да сме свестни. Ще потърсим по високите постове на държавата и други хора, които са отговорни и милеят за България и ще работим с тях”. Търсили те, търсили, ама освен плевели, бурени и трънаци пак нищо друго не намерили. „Ебаси държавата! Как е възможно, бе? От началник отдел и нагоре, та чак до министър-председател и президент, всичко живо, що шава и мърда, само краде. Ааа, не. Така не може! Революция ще правим!”.

Тръгнали Рашо и Спиро да търсят смели, свободни и силни човеци. Бунт, въстание да вдигат. Но пак ударили на камък. За кой ли път нищо не намерили. Отчаяли се приятелите, върнали се на село и се оплакали на местната баба-всезнайка. Тя пък прихнала да се смее и не спряла да се тресе от смях, докато нашите герои ѝ разказвали за това как нямало пшеница на полето. Как нямало чушки и домати в градината… Как нямало нито отговорни държавни служители, нито хора за революция. Нищо нямало…

– Ха-ха-ха… А бре момчета, къде сте видели и чули без да посееш „отговорност” да поникнат отговорни хора? Ако искаме да има смели, свободни и силни хора, трябва да посеем смелост, свобода и сила. И то това е най-малкото. Преди да положите зрънцето, трябва да обработите почвата. Да внимавате как и кога го слагате в земята, да го полеете. Да оплевите, да наторите, да го пазите от айдуци… И чак накрая, ако сте се потрудили здраво, ще имате какво да жънете. Така е и с пшеницата, и с чушките, и с доматите…, и с хората е така. А вие нещо посяхте ли? Не сте! Само Посерко Посерков е срал. И каквото е сял, това е поникнало.

Ивайло Зартов, 17 септември 2015 г.

  www.dw.com

Бай Гюро е средностатистически българин. Има си деца, родители, съпруга, любовница и куче. Гюро ходи на работа. И там е средна ракия. Има си началници и подчинени. Нито сивее, нито блести. Среден по ум и по хубост, с почти незабележима кола и дори кучето му лае някак приглушено… Бай Гюро обаче е високо отговорен човек. Това негово мнение за самия себе си е изградил и бетонирал през дългите години на оцеляване в човешката джунгла. Изневерява на любовницата си само и единствено със законната си съпруга. Усъвършенствал е до неистови висоти ниските чупки в кръста и дълбокото навеждане пред началници и властимащи. Гюро не е тъп. Той знае – която и партия да е на власт, както и да се казват управляващите – все тая. Всички са от един отбор. Грабят, крадат и се покриват едни други. По избори нарочно разиграват театро, че са уж противници, че уж се мразят. Заплашват се със справедливост и възмездие, с разследвания и затвори, но Гюро знае – циркът е само за пред балъците. Като ги разделят на фили и фоби, като ги пришият към различни партийки и групички, лесно могат да ги насъскват помежду им. Нека се ненавиждат баламурниците – така чорбаджиите могат да продължат да ги грабят безнаказано. Няма кой да им потърси сметка за неизпълнените обещания. Никой не вижда истинските виновници и причини за мизерията, за отчаянието. Гюро хич не е прост. Той си трае, мълчи си и се грижи за децата си, за семейството си и близките си. Опитът го е научил. За 25 години нито един висш политик или магистрат не е бил осъден за корупция и няма да бъде, защото никой няма сам себе си да осъди. Затова Бай Гюро не спира да облизва силните на деня и никога не ги критикува. Раболепието му е професионално и исторически подковано. Той е чел за Ботевата чета. За надеждите на четниците, че като тръгнат от Дунава през българските села и докато стигнат Балкана, броят им ще нарасне чувствително – от 200 ще станат поне 2000, че и повече. Но нищо такова не се е случило, защото и онези стари българи са имали своите отговорности. Да се грижат за деца и семейства, за къщи и дворове, за кози и кокошки… Не било по силите им, а и не виждали смисъл да въстанат срещу чужди и родни изедници. Освобождението на Родината и благото на целия български народ не ги интересувало. Такива били някогашните Гюровци. Техният двор и къща били Родината им. Собственото им семейство – народът им. Нищо друго не ги интересувало. Колкото и малко да имали, все някак преживявали. Страхът да не загубят трохите на трапезата си бил по-силен от нематериалните понятия за чест, достойнство, справедливост, възмездие…

Бай Гюро е много отговорен човек. Никога не би скочил срещу някой големец. Ако ще неправдата да го набучи на кол и да го върти като чеверме, той пак ще се спотайва и ще търпи. Къде-къде по-страшни неща са му в главата. Ако него го няма, кой ще бърка под полата на Гюровица? Кой ще гали децата му? Кой ще разходи кучето, за да се изпикае върху колите на съседите? Така се кандилкал живота на отговорния средностатистически българин Бай Гюро. Децата му пораснали и се огледали. Полека-лека, докато се взирали само в собственото си житие-битие, били загубили не само трохите на масата, ами цялата маса заедно с къщата. От тяхната частна „Родина” не било останало нищо. И „народът” им се бил пръснал по чужди държави – всеки се спасявал поединично. Наследниците на Гюро осъзнали простичката истина – няма как ти да си добре, ако около теб всичко става все по-зле и по-зле. Все някой ден твоят личен оазис ще бъде погребан под пясъците, които си се правел, че не виждаш. Не е възможно твоята малка картинка да остане китна и красива, след като е част от голямото изгнило и грозно платно. Светнало им на порасналите Гюровчета, че да си безотговорен за страната и народа си всъщност означава, че обричаш на геноцид и мъчения собствените си потомци. Те разбрали, че техният баща неправилно си е мълчал срещу неправдите, че не е трябвало да се навежда пред самоовластилите се бандити. Прогледналите наследници на Бай Гюро тръгнали от Дунава към Балкана. Те силно се надявали, че ще станат хиляди, може би даже милиони. Но…

Ивайло Зартов, 27 август 2015 г.