Archive for February, 2014

                                                                                                              До Главния прокурор

                                                                                                              на Република България

И  С  К  А  Н  Е

Г-н Цацаров,

Изпращам Ви клетвена декларация на адвокат Димо Вергил Димов. Въз основа на информацията в нея, се вижда че в Софийския централен затвор търпи наказание невинен човек.

Г-н Иван Тодоров е осъден, чрез изфабрикувана присъда на 20 години лишаване от свобода още по Тодор Живково време. Ето как работи българското кривосъдие.

Аз, Димо Вергил Димов, след като се заклех надлежно, свидетелствам и заявявам:

„Че по това време, януари 1987 г., г-н Тодоров беше хвърлен във военен затвор без повдигнато обвинение срещу него, без право на адвокатска защита и без право на посещения”, „Че военният съд, назначи военен адвокат в деня на процеса, а неговото искане да се отложи процеса, за да може той да се запознае с делото, беше отхвърлено.”, „Че г-н Тодоров беше намерен за виновен и осъден на двадесет години лишаване от свобода само в рамките на един следобед, без каквито и да било доказателства и свидетелски показания. Единственото лице, което даде показания беше моята клиентка и тя отрече всякаква връзка на г-н Тодоров с обвинението в присвояване”, „Че целият процес на г-н Тодоров беше един срамен процес и той беше замесен и осъден по причини, нямащи никаква връзка с делото”.

Познато ли Ви е това „правосъдие”, г-н Главен прокурор Цацаров? Вашите колеги от Северна Корея си изяждат фуражките от завист. Там саморазстрелват нарочените. Клетвената декларация на адв. Димов обяснява „тайнственото” унищожаване на документите по делото, преди законовия срок за архивиране. Разбираема става и яростта на президентските институции и комисиите по помилванията към тях и при Първанов, и при Плевнелиев. Първите подмамват г-н Иван Тодоров с лъжлива информация за изтекъл давностен срок. Вторите не спират да го хулят, че не се бил коригирал и поправил. Бил агресивен към институциите. Изпращам Ви, г-н Главен прокурор Цацаров, характеристиките (1, 2, 3, 4) на г-н Тодоров от затвора – в тях той е описан само със суперлативи. Не е наказван, многократно е награждаван. Вече е ясно защо шефката на комисията по помилванията, другарката Пушкарова си служи с измислици. Друг въпрос е, че невинен човек няма как да се поправи и коригира. Той се бори за справедливост, напълно нормално е корумпираната система от прокурори, съдии и други държавни хрантутници да се защитава. „Грешките” на едните се покриват от следващи разбойници. „Боговете” в тоги са ненаказуеми, няма как да се самоарестуват и самоосъдят за съсипаните човешки съдби.

Въпреки това, искам от Вас, г-н Главен прокурор Цацаров незабавно да прекратите изтърпяването на изфабрикуваната присъда на г-н Иван Тодоров. Искам да издирите и накажете отговорните за фабрикацията прокурори и съдии. Нека повече никога да не могат да раздават от „правосъдието” си. Веднага Ви подсещам – не възлагайте на палачите сами да се проверяват. Този филм съм го гледал. Не протакайте, не тупайте топката. Заедно с работата, на бай Иван и без това му се съберат вече над 15 години зад решетките.

Г-н Главен прокурор Цацаров, ясно е че няма да пипнете нито един олигарх, министър председател или някой друг от виновниците за 25-годишния геноцид в България. Не сте назначен за това. Но имате възможност да поправите тази „малка” несправедливост към българския гражданин Иван Тодоров. Направете го. В случай че и на това не сте способен, то тогава поне изпратете родните кривосъдници  в Северна Корея, да обучават колегите си. Стига са хабили куршумите.

Хотел „Затвора”

Ивайло Зартов, 05 февруари 2014 г.

Карикатура: Иван Кутузов

Има ли държава, в която всички нейни жители са наркомани? Според  експертите, наркоманията е болест на пристрастяването. Треви, цветя, храсти, гъби … и безброй синтетични субстанции помагат на всички желаещи да се разболеят. Наркоманите са зависими от своята болест. Те подменят реалността с помощта на своя любим наркотик. За огромно съжаление обаче, не могат да останат в нея завинаги. Налага им се да приемат нова доза. Не след  дълго всичко се изтърква, притъпява се. Вече нищо не е същото. Увеличават дозата, после още, и още… Накрая обичаната им болест ги убива. Е, някои се лекуват, други – принудително ги оздравяват. Но така или иначе е ужасно трудно реещите се в космоса да кацнат обратно на земята. Наркотиците се пушат, шмъркат, втриват, гълтат … или се пък се бият венозно.

Дотук с конвенционалната наркомания. Има обаче и други видове наркомани. Зависими от трупане на пари и власт. Пристрастени към алчността. Готови на всичко, за да си осигурят следващата доза. Корумпирани политици и магистрати, олигарси и местни феодали се друсат, като обезумели. Тъпчат се орално, шибат се венозно и все не им стига. Малко им е. Приватизират, източват, заменят. Въртят ДДС измами, контрабанда. Крадат цели отрасли и райони от България. Увеличават дозата. Нареждат обществени поръчки, търгове и конкурси. Малко им е. Вече не знаят къде да си заврат награбеното. Привикват под знамената на наркоманската шайка всички роднини до девето коляно. Инжектират ги с къщи, вили, апартаменти. Радват ги с лимузини, яхти и самолети. Вакханалията е страшна, невиждана. И пак им е малко. Наркоманите изпадат в транс. По двадесет и четири часа в денонощието шмъркат данъците на поколения българи. Ноздрите им са цъфнали, като павиански задници, но те не спират да се друсат. Не могат, а и не искат да спрат.

Как да се погрижим за болните? При конвенционалните наркомани се създават специални затворени общества – наркокомуни. В тях пациентите се лекуват с трудови терапии, спорт, изкуство … Дрога не им се дава. Правилата са строги. Може би трябва да създадем такива комуни за корумпирани политици и магистрати, за олигарси и местни феодали. В тях да „поканим” вежливо Станишевци, Борисовци, Герговци, Божковци, Златевци …. И да ги оздравим принудително. Да съберем в тези центрове на здравето всички виновници за двадесет и шест годишния геноцид  над българския народ и да ги изчистим. Имам предвид да ги почистим от дрогата.

Така, като се замисля никак, ама никак не е лоша тази идея за комуните. Събираме ги всичките наркомани накуп. Без изключения. Министър председатели, министри, дупетати, партийните величия, бандитите в тоги – прокурори и съдии, олигарси и местни феодали, и – хайде на лечение. Там, ако искат могат да продължат да си играят любимите роли, но вече без да имат достъп до дрогата. Без реални пари и власт нека си алчнеят, колкото си искат.

Освен конвенционалните и тези от ДОПГ (държавна организирана престъпна група), има и трети вид наркомани. Робите. На тях им харесва да ги унижават и мъчат. Обожават да гледат как възрастните им родители мрат от глад, студ и болести. Кефят се, когато децата им плачат, зависими са от ударите на камшика и фалшивите обещания за по-добър живот. Робите са в пряка зависимост от господарите си от ДОПГ. Най-сладко им е, когато ги бичуват.

И сега – изненада. Има и четвърти вид наркомани. Те са зависими от свободата. Техните наркотици са справедливост, законност, правосъдие и човечност. Тези, последните наркомани са неизлечимо болни. Те така си и умират. Свободни!

Ивайло Зартов, 06 януари 2014 г.

  Фотоколаж: Фейсбук

Разлиствам един от по-дебеличките вестници и гледам огромно заглавие на червен фон:

„НЯМАМ НИТО ЕДИН РАБОТЕН ДЕН В ЖИВОТА СИ!”. Бре, викам си, изповед на Сергей Станишев ли е това? Да, ама не. Почти познах. Поувяхнала  фолкпевица се хвали, че нямала нито един ден трудов стаж. Но самата тя тънела в лукс, благодарение на приятеля си.

Свръхголемите букви и яркият фон ме подведоха към наш Сергей, пък и е истина. Специалистът по ролята на униформата в Съветската армия никога не е работил. До 29-тата си година не се знае да е изкарал и един лев. Учило момчето, та чак се забравило… След важната дипломна работа „Ролята на униформата и нагръдните знаци в Червената армия за повишаване на боеспособността”, Серго тряска дисертация на тема „Система на служебното повишение на висшите граждански чинове в Русия и нейната еволюция във втората половина на 19-ти век”. Хъсът му към знания е подпомогнат от Джордж Сорос и „Отворено общество” – специализира в Московската им школа за политически изследвания. Това пък ме накара да се замисля, кои ли ги наричаха Соросоиди? Накрая за капак, момъкът става стипендиант на английска държавна програма, като приключва с реферат на тема „Съвременната външна политика на Русия”.

Както се вижда, с такива фундаментални знания е напълно естествено да бъдеш приютен в Българската Социалистическа Партия. И така, на 29 години Сергей първо става главен експерт в отдел „Външна политика и международна дейност” на Висшия съвет на столетницата, а по-късно и шеф на отдела. Понатрупва малко партиен опит и скача директно в празното към момента кресло на Министър председател на България. Ясно е, че по-подготвен от него човек да ръководи Родината ни няма.

Това, дето го разказвам дотук не е историята на чалга певицата. Да не сте се объркали нещо. Безработен специалист по руско-съветско-соросоидните модни течения и сношения. Партиен функционер. Началник на България. Потресаващо! И това не е всичко. Толкова много го харесват (за какво ли?), че дори го слагат за шеф на ПЕС! Нашият Сергей Станишев е пътеводната светлина, звездата на европейските социалисти, социалдемократи и други, самоопределили се за леви, тарикати. Като казвам „наш”, трябва да уточня, че Серго става български гражданин чак на 30 години. До тази достолепна възраст е геройствал, като гражданин на Съветска Русия.

Леле, останах без дъх. На чалга концерт да бях, пак нямаше да се разкърша така. Между другото, фолкпевицата била известна с това, че изпълнявала песента „Чики-чики”, която била станала безспорен хит. Не знам, не съм много сигурен къде и кога тази юнашка песен се е хитосала… Обаче за „Миши-миши” нямам никакви съмнения. Е, те това е върхът. Трепачът, убиецът на всички класации.

Давай бат Серго, ти можеш! Остана още малко. Шеф на ЕС, шеф на ООН, на планетата Земя, на Галактиката и на цялата Вселена. Давай, ти можеш! Нищо не ти пречи. Ни акъл, ни образование!

Ивайло Зартов, 06 февруари 2014 г.

“Новата любов в политиката”, Фотоколаж: Иван Цветков, dnes.bg

Искаме нови лица. Трябват нови лица в политиката. Търсят се нови лица. – Познати фрази.

Все се търсят нови „розови” пухкави личица. Писна ми. Хайде да намерим нов гъз. С тия „новите” лица нещо хич не ни върви вече 24 години. Може пък с някой нов задник да се оправим. Вчера пак ме вбесиха, докато зяпах телевизора. Изскачат надуваемите кукли, набедени за политици и ми обясняват колко били загрижени за народа и как олигарсите щели да видят…

Полудях. Веднага посегнах към химикалката си. Сега ще ви дам да се разберете, ще ви направя на салата, ще ви … както се заканвах, се случи нещо странно. Химикалката ми проговори:

– Моля те, не може ли този път да напиша нещо за любов, за романтика, страст…? Изповръщах си мастилото само като си помисля за тая сган. Хайде днес да си починем и от бандитите в тоги, и от цялата измет. Да напишеш нещо красиво. – Почти не се изненадах на говорещата химикалка. Не й е лесно. Съжалих я.  – Ооо, за любов ли? Давай. – И тя даде:

– Какво всъщност представлява любовта? Чувство, неподвластно на никакви закони. Това е тогава, когато двама или повече млади се слеят, привлечени от неудържими сили. Чувал ли си израза „Любовта е сляпа”? – Е, как да не съм. Даже веднага се сетих за няколко живи примера за надзаконово неистово съешаване, в резултат на което всички влюбени не само ослепяха, но и оглушаха. Дори латиноамериканските сериали бледнеят пред любовната история между Станишев и Доган. Чистата, неподправена и некомерсиална изгаряща страст грабва сърцата на всички от върхушките на БСП и ДПС. И те се втурват едни към други да правят любов. Там някъде, отдолу се чуват къркорещите стомаси на редовите членове на двете партии, но любовта е сляпа, глуха и много заета със себе си. Светлината, която се излъчва от красивата, романтична и многомандатна история привлича неудържимо пеперудите от върховете на АТАКА. Волен и компания пърхат, кръжат и се отъркват в любовния епицентър. И пак там, отдолу се носи звукът на стържещи стомаси, но кой да ги чуе… Напълно естествено ревността удря в ребрата Бойко, Цецо и герберската шайка. Добре помнят ласките на Волен. И те жадуват за любов. Прелъстени и изоставени, но с надеждата, че старата любов ръжда не хваща продължават да се въртят наоколо, чакайки реда си. Редовите поклонници на обещавача на справедливост скърцат със зъби и преглъщат на сухо мелодраматичната сага. Никой не го е грижа за тях. Любовта е сляпа. Водовъртежът от бушуващи страсти придърпва към себе си и групи недолюбени. „Наглост без граници”, „Деформаторски блок”, „Фронт за обогатяване на Валери” правят чудеса от храброст само и само да се докопат и те до голямото легло. Гладко епилирани и напарфюмирани до откат, раздават щедри обещания: „Ние сме по-секси! По-любвеобилни. Кама Сутра пред нас е като детско букварче. Надървени сме до небивалост. Ще ви оправим, ще ви оправим, ще ви…”

– Чакай! Чакай малко – прекъсна ме химикалката. Ти пак се увлече. Нямах предвид да пишем за набедените за политици и тяхната любов към парите на българските данъкоплатци. Не, че в историята липсват страст и романтика. Има ги, и то в изобилие. Но така ми се искаше поне за миг да ги забравя, нали те помолих.

– Извинявай, не ми се сърди. Просто не се сдържах. Дори не успях да разкажа за чорбаджиите и бандитите в тоги – и те са големи любовчии. Но нищо. Няма да те мъча повече. – Пак ми дожаля за нея. Изтощи се милата. Тооолкова много любов!

Ивайло Зартов, 16 декември 2013 г.