Archive for October, 2013

–

Колко вида проститутки има в България? Отговорът на този въпрос изглежда лесен само на пръв поглед. Ето експертното мнение на екип учени от Международния Център за Изследване на Проституцията ( МЦИП ):

Първи вид – Това са познатите „стопаджийки” по първокласните пътища на страната и Околовръстното на София. Тарифите им са възможно най-ниски – от 15 до 30 лв. в зависимост от услугата. Орален, вагинален или анален секс. За повече разнообразие няма нито условия, нито време. Клиентите винаги бързат. Месторабота – крайпътни храсти, автомобили, кабини на ТИР-ове.

Втората група проститутки са организирани по частни квартири – клубове, които служат като сборни пунктове. Тарифите са от 50 до 100 лв. отново според  желанието на клиента. Съществува възможност и да бъдат наети за цяла нощ. Изпълняват всевъзможни допълнителни желания срещу доплащане.

Третата група проститутки е на моделите и манекенките. Обслужват заможни клиенти срещу 800 – 1000 лв. Работно място – апартаменти, вили, къщи, ловни хижи, хотели. При всичките три групи половината или повече от цената е за сутеньори.

Четвърта група – чалга певици. При тях тарифите са по договаряне в зависимост от известността им. Иначе не се отличават от третата група.

Всеки европеец би си помислил, че с това се изчерпват видовете проститутки в България. Но според доклада на МЦИП не е така. В него изброяването продължава:

Пета група – магистрати. Жрици на любовта, прикрити като прокурори и съдии. Особеното при тях е работното им място. Нарича се Съдебна палата. Всевъзможни перверзии и извращения, които при другите четири групи се считат за екстри и се заплащат допълнително, тук са в основния пакет от услуги. Могат да набутат или извадят когото и каквото си пожелае клиента. Ролите на сутеньори се изпълняват от преките им началници или от адвокати – уговоркаджии. Тарифите са високи – десетки хиляди левове, но пък клиентите винаги остават задоволени.

Шестата група проститутки – държавни чиновници. Министър председатели, министри, зам-ове, шефове на комисии, агенции, фондове, управления, отдели… И тези труженички изпълняват сеансите директно върху бюрата си, там където им се води официалното прикритие като служители на държавата. Тарифите им са съобразени с ранга им. Колкото са по-нависоко в йерархията, толкова по-скъпи са удоволствията. Както и при седмата група проститутки – политиците, така и чиновници и магистрати могат да бъдат наемани за еднократни услуги. Но по-често срещано явление е те да изпълняват желанията на клиентите на принципа на абонамента.

В края на доклада на МЦИП се отбелязва, че проституцията в България може да бъде разделена на частна и държавна. Първа, втора, трета и четвърта групи проститутки са представители на частната. А пета, шеста и седма групи – на държавната. Ясно се вижда, че държавните жрици на любовта заработват несравнимо повече от частните. Те са привилегировани и от факта, че при тях няма възрастови ограничения. Могат да практикуват най-древната професия и на 80, и на 100 години. Всъщност, докато са живи. Специалистите от МЦИП са въодушевени от мащабите и развитието на проституцията в България. И са убедени, че ни очаква светло и доходоносно бъдеще.

Ивайло Зартов, 18 септември 2013 г.

Демокрацията – мехлем, но само за ушите ни

„Демокрацията е най-добрата форма на управление. Демокрацията – това е свобода на словото и мисълта, правото на свободен избор, справедливост, законност и равни възможности за реализация. Отношенията в демократичното общество се регулират от закони, правила и препоръки. Онези, които не я харесват и отричат демократичните ценности са терористи, маргинали, дървени философи, „червени” анархисти или утописти. Поради това, трябва да сме готови да я защитим с всички, включително и военни средства”.

Демокрацията е рай за предприемачите, търговците, медиите, рекламната и развлекателна индустрии, криминалните структури, военните и политиците. Внушават ни, че богатите са „добри”, защото осигуряват заетост, че принципа на състезателност във всичко е справедлив, че банките са стабилни и нужни, че трябва да работим повече, че прекаленото „технологизиране” е вредно, че е патриотично да избиваме непокорните талибани, че съдът е справедлив, че полицията е ефективна, че законите трябва да се спазват /независимо колко са нелепи/, че правителството мисли за народа, че БиБиСи са обективни, че трябва да сме коректни данъкоплатци, да уважаваме институциите и че „всяка власт е от Бога”. За останалите, около 95% от населението, демокрацията е изтощаващ труд, растящи данъци, заробващи заеми и ипотеки, повишаваща се заболеваемост, безработица, енергийна криза, водна криза, икономическа и финансова криза, предизвикани екологични катастрофи, увеличаваща се престъпност, галопиращо потребление на наркотици, полицейско насилие, съдопроизводство отделно за бедни и богати, всеобща депресия, растяща агресия и непредизвикано насилие, всякакъв вид „бумове”, „тамагочи” мании и модни тенденции, изборни истерии, расизъм, мръсотия, мизерия и състояние на безизходица. Види се, внушенията не си вършат работата.

Преди стотина години Владимир Улянов и Йосиф Висарионович създали система от внушения и закони, предпазващи крехкия комунистически строй от критиките на инакомислещите. В резултат на което били избити около двайсет милиона бърборковци, подронващи устоите на новата власт. На теоретиците им се струвало, че комунизмът е най-справедливия и хуманен модел на обществени отношения. Постулатитена демокрацията и комунизма дотолкова си приличат, че ако не беше пропагандата да определи и заклейми лошите, смущението щеше да е велико. Едно малко дяволско детайлче, наречено „пазарен механизъм”, вмъкнато в комунистическата проповед дава завършена картина на въпроса – „що е демокрация?”.

Искаха ли комунистите народът да е щастлив, а държавата да прелива от справедливост? Искаха! Същото ни казват, че искат и демократите. Но стремежът на комунистите бе наречен утопия. Демократите обещаха наново и всичко.

Какво иска народът? Добри условия на живот. Свобода на придвижване. Свобода на словото и мисълта. Сигурност. Справедлив и еднакъв стандарт за установяване и оценка на фактите във всеки аспект на обществените отношения. Комунистите се провалиха, защото опорочиха с насилствени средства напълно християнската идея за всеобща справедливост, а и обществото не бе достатъчно технологично напреднало.

Не знам зали демокрацията окончателно се провали, но съдейки по резултатите – в този й вид е непривлекателна. Ще отрече ли някой, че богатите стават по-богати, а бедните – обедняват. Странно как в общество, в което справедливостта и закона са уж свещени, е възможна такава огромна разлика в благосъстоянието на хора с „предоставени равни възможности”. Как да обясним, че демокрацията дава възможност за стряскащи, главозамайващи печалби, на фона на подтискаща бедност? Фактът, че подобна печалба е възможна сочи към заключение за несправедливост в разпределението на благата. Перспективата да спечелим състояние ни главозамайва. Да си богат е все едно да си зрящ в царството на слепите, т.е. да си велик.

Защо демокрацията не прави всички ни богати? Нима човекът не заслужава да живее в разкош? А може би, всеки от нас се определя като велик, но малцина забогатяват в резултат най-вече на късметлийския си талисман? А може би демокрацията ни дели на идиоти – 95% и тарикати – 5%? Ами ако случайно не желаете да сте демократ? Тогава ставате враг, който иска да възроди нещо старо, упаднало и тоталитарно ( предположенията варират от ислямски фундаментализъм или национализъм, до площаден тоталитаризъм ). Ако сте безобиден критик на отделни принципи, ви определят като утопист.

Защо демокрацията е живителния бульон, в който плуват всички демагогстващи политически партии? Защото онова дяволско детайлче на „пазарния механизъм и свободната конкуренция” ни подтиква към алчност, груб материализъм, завист, стремеж към власт над други хора, параноя, страх и в крайна сметка пълно оскотяване. Защото само в подобна среда на „състезателност” за доказване на „правилните политически възгледи” и забогатяване, е възможно съществуването на политическата класа. Защото демокрацията ни е отучила да мислим за себе си, като част от едно по-глобално общество, в което щастието е в пряка зависимост не само от нашите близки и познати, но и от екологичното равновесие, благосъстоянието и здравето на хора, които не познаваме и са далеч от нашите ежедневни проблеми. Ние се успокояваме, че има кой да мисли за това – та нали сме определили правителство, учредили сме фондации, създали сме комисии и кризисни щабове, а медиите ни показват от време на време гладуващи сомалийчета.

Дълбоко в човека е генетично заложено състраданието и емпатията, но тези качества са „яхнати” от бюрокрацията, използват се за лично обогатяване, най-банален PR и приглушаване на възмущението ни от ужасяващата мизерия в „третия свят”. Мизерия, за която пряка отговорност следва да носят нашите правителства и политици. Но „третият свят” има предназначението и на сравнителен материал или плашилото, което медиите и политиците размахват, когато общественото недоволство от политическата класа нарасне. Сравнявайки се, ние изпадаме в еуфория от факта, че не сме жители на Могадишу. Впоследствие, в името на „сигурността” се харчат милиарди, взети от данъкоплатеца. Но не нашата сигурност, а тази на властта. Ако честно анализираме тероризма, ще забележим, че терористичните актове, струващи животите на обикновените хора, не са насочени срещу народа. Актът няма за действителна цел физическото „намаляване на вражеското население”, а е криворазбран „удар” срещу властта. Истинската цел е обществото, под влиянието на страха, да принуди управлението да промени или прекрати конкретна политика. Обичайно е твърдението, че посредством тероризма, „войната” която водим на чужда територия, се „пренася” на наша. И в този случай „кучето” е заровено в стремежа към печалба. Вече и на децата е ясно, че съвременните войни се водят от името и в името на икономическия интерес. Правейки ни на пълни идиоти обаче, правителствата заявяват, че истинската цел е „износ” на демокрация с военни методи. Този политически аргумент е сравним с аргументите на самите терористи. Според този модел, ние считаме нашите обществени отношения за най-правилни и като отричаме правото на опонентите си да живеят различно, им налагаме „демокрацията” с военна сила. Да си спомним и сравним аргументите, а и поведението, с тези на Съветска Русия, която изнасяше комунизъм и революция по целия свят, като снабдяваше с оръжие „приятелските” режими или водеше войни с непослушните. Употребата на сила винаги е водело до задънена улица по отношение на политиката, защото ужасът на войната не се забравя лесно, а добросъседските отношения не се градят успешно върху трупове на невинни жертви. Това е и една от причините да не вярваме на политическите причини за воденето на война. Вероятно дори Троянската война, въпреки мита за хубавата Елена, е била плод на икономически, а не на политически интереси. Ще направя предположението, че ако в Близкия Изток нямаше петрол, нямаше да ги има атаките от 11-ти септември, последвалите военни операции с гръмки имена и хилядите загинали. Обяснението и насърчаването на военните конфликти с политически аргументи ползва единствено оцеляването на политическата класа, част от която е и тероризма. Ако политическата класа няма вътрешни и външни врагове, тя ще престане да съществува. Вечната „игра” на политическата класа е да създава, а в последствие да отстрелва инакомислещите. Подобен параноичен подход е валиден и за тоталитарния модел на управление. На практика обаче, недостигът на ресурси за продължаващото действие на пазарния механизъм е в основата на всяка съвременна война, водена от „развитите демокрации”. Пазарният механизъм обрича обществото да служи на един бог – ПЕЧАЛБАТА. Ние наистина не се замисляме, че печалбата винаги е за сметка на друг, а често и за сметка на цели нации. Винаги има губещ – някой, който е съкрушен, обезверен, унижен и обезсърчен от нашето „щастие”, което наричаме „печалба”. Нима това е демокрацията, която уж ни възпитава в почитане и спазване на християнските ценности? Не, това си е най-обикновено демократично лицемерие. Цялата държавна машина в сътрудничество с онези, за които демокрацията е средство за умножаване на богатство и влияние, пазят системата за неравномерно разпределение на благата.

От разкритията на „Уикилийкс” става документирано ясно, че властта функционира съвсем не така, както е залъгвано обществото. Управлението на цели държави изпадна в шок и реагира, както се очаква от предишни модели на поведение. Компрометираща политическата класа информация се скрива или омаловажава, а когато и това не „вразумява” влизат в действие икономически или силово-репресивни методи за „укротяване”. В този случай, атаката срещу „Уикилийкс” бе безпрецедентна. От арест, по повод измислено криминално деяние, до обвинение в тероризъм. Каква обаче е информацията, която се крие най-ревностно? Ще се изненадате, че тя е най-вече технологична и аналитична. Технологиите са на път да лишат „пазарния механизъм” от скритата му същност – измамата и икономическото заробване. Напредналите технологии дават шанс на хората да създадат истински хуманен и справедлив обществен модел, загрижен за оцеляването на природата и човека. Модел, в който липсват явната или скрита принуда, а понятието „печалба” ще съществува само в учебниците по история. Технологичният напредък е ужас за драконите на печалбата и производната им политическа класа. Доколкото е възможно в момента, този напредък се ограничава и използва основно за нуждите на властта. Няма съмнение обаче – пазарният механизъм, със стремежа си към максимална печалба на гърба на всичко, включително и най-вече технологиите, ще падне в собствения си капан. Отпорът на политиците се състои в опит за създаване на „нов световен ред”, в който те ще играят водеща роля. Не случайно и към момента се засилва „ролята на държавата” в световен мащаб. От досегашен слуга на фрагментирани икономически интереси, политическата власт се стреми да установи истински тоталитарен режим на управление с известните му характеристики, като всеобщо следене и намеса в личния живот, биометрична регистрация и проследяване на движението на човешкия ресурс, налагане на драстични ограничения на човешките права в името на „сигурността”, регистрация, следене и въвеждане на ограничителни мерки за „потенциални терористи” и други. Познатият ни от миналото „култ към личността” възкръсва в „култ към реда”. Тези мерки са скрити зад маската на „най-доброто за момента решение”. За засилване на внушаемостта активно се нагнетява най-елементарен първосигнален страх от загуба на здравето или живота, вследствие на вероятен терористичен акт. Моделът на поведение, предполагащ преговори, социални и икономически мерки, както и отказ от политиката на „световен полицай” се обявява за бавен, неефективен и „недостоен” за велика сила. Инакомислието ВЕЧЕ се инкасира, като потенциална заплаха за съществуващия ред. Подлежи на анализ дали монополните структури в опазване на специфичните си икономически интереси не стоят зад „новия ред”. Защото монополното управление на икономиката е върхът на пирамидата в пазарния механизъм. След достигането му, пазарният принцип спира да функционира по начина, описан ни от теоретиците, а монополизма влиза в пълно съзвучие и синхрон с тоталитаризма. На този етап технологиите са впрегнати в налагане и усъвършенстване на тотален контрол. Но тези, които градят „новия ред”, по навик не се съобразяват с човешкия фактор. Въпреки всички трудности, не е далеч деня, когато реализираните иновации ще ни лишат от икономическата зависимост и монопола на политическата класа. Утопия ли е това?

Владимир Владимиров

Искате ли пресни, свежи новини от зарзаватчийницата? Ако лекичко ви понамирисват, повредата не е у вас. Това е защото са екстремно свежи.

Президентът Плевнелиев държа реч пред Обединените нации. Ура! Екс президентът Първанов също дръпна прочувствено слово, само че пред необединените българи. Пак ура! Гледах ги и двамата по телевизията и много им се зарадвах. Роската с възможно най-напушената си усмивка заяви, че това бил най-щастливия ден в живота му, защото седял до президента на САЩ  Барак Обама. Все си мислех, че най-щастливите дни са когато ти се роди дете или когато си понесен на крилете на любовта. Възможността за възникване на потомство между Барак и Пастирката не е за подценяване, въпреки че звучи малко екстравагантно. Много по-вероятно е обаче, ощастливяването да е следствие на сбъдване на мокри сънища. Честито! Радвай се, народе, президентът ти е щастлив. А това, че любовта е споделена се вижда в речта му – точно повторение на думите на любимия Обама. Еднакви позиции по всички точки, което си е нормално между влюбени. Идилия! Представяте ли си, Роската  чучнал в скута на Чичо Сам? Уха! Наздраве за младите! Само дето родата на сватовете ми е странничка.

Горе-долу по същото време, в центъра на София се изтъпанчи не кой да е, а зам.посланикът на САЩ и пред събралото се множество обяви, че е дошъл с мъжа си. Аха, правилно прочетохте – с мъжа си. Както и да е, любов, какво да я правиш?

Докато настоящият главнокомандващ преживяваше върховното си щастие зад океана, екс президентът Параванов хлъзна поредната си сънена  реч пред родната аудитория. Тук усмивки нямаше. И на любов не миришеше. Врътнаха старата чалга, само че вече не се казва проект АБВ, нито ГДОЛ  (Гражданско Движение за Обединена Левица). Сега ще са дискусионни клубове и в тях щели да се мъдрят политики. Кой както иска да си го превежда. Сънливата обстановка изобщо не предвещаваше нищо весело. И изведнъж – ТРЯС! Бомба! Параванов щял да се бори с монополистите, олигарсите  и корупцията по високите етажи на властта. Аууу, направо ги видях как се разтрепериха неговите приятели. Тресат се, само че от смях. Пак така се кикотеха и когато „страшният” Сергей Станишев ги заплаши със същото. Страшен смях. И Батман Бойко – великият обещавач на справедливост и възмездие се превърна в смехурко. И Волен, и Болен и кой ли не от надуваемите кукли използват хумора вече 24 години. Явно се харесва на публиката дотолкова, че дори докато надуват следващата кукла – Валерко Скатски, не спират плочата. Все същите страшни смешки. Все същите изгнили домати.

Интересна работа. Когато отидем на пазара, ходим между сергиите, обикаляме, сравняваме и накрая избираме след дълго умуване възможно най-пресните, най-хубавите зеленчуци и плодове. Никога не протягаме ръка към гнилоч, нали така? Никога не храним децата си с развалени, смърдящи отпадъци, нали така? Е, защо тогава избираме за себе си и за децата си най, ама наистина най-гнилите и вмирисани управляващи? Защо се храним с прокиснала помия вече 24 години? Защо?

Ивайло Зартов, 02 октомври 2013 г.

–

Разбрах смисъла на понятието „да обичаш”. Това е, когато изобщо не те е грижа нито за теб самия, нито за каквото и да било друго. Когато не чакаш нищо в отплата, не очакваш награди, поощрения, бонуси и пр. Когато дори не се замисляш дали този другият човек те обича теб. Не, че не ти се иска, не ти е приятно и не си щастлив от взаимността. Но въпросът е, че просто не се сещаш за нищо. Толкова си отдаден, толкова си безрезервен и жертвен. Нарочно не казвам жертвоготовен, защото не става въпрос за готовност, приготвяне и т.н., а за чисто себеразтваряне, себеотдаване, себеотричане. Това е то да обичаш – когато теб те няма. Невероятно е усещането и в двете посоки. Да бъдеш обект на такава любов или ти да обичаш така. Сила. Крила ти порастват и летиш по-мощно от орлите.

„Опитът” ме научи и какво е „страх”. Най-различен се оказа. Например:  да се отдръпнеш от някой, да го предадеш, защото този някой сега е долу. Той е слаб, безпомощен и не ти е нужен. Опасно е да си до него, да не би да е заразна слабостта. Точно, както е в обратния случай. Успехът, силата привличат, като магнит. Като лампа, светната в нощта. Лепят се всякакви насекоми, кръжат в лудешки танц около светлината. Омагьосани, привлечени, неподвластни на себе си.

Страх от смъртта няма. Защото самата тя не е страшна, а даже напротив. Най-красивата жена, най-нежната, най-ласкавата. Направо се чудя защо липсва мега комплимент от рода на „Красива си, като смъртта” или „Невероятна си, ти си смърт”. Ха-ха-ха. Готино, нали? Яко, трепач, убиец и прочие дрън-дрън.

Вече знам и какво е да те предадат, ама не някакво си там тривиално предателство. А такова, от което да се вкамениш. От хора, за които хиляди пъти си умирал, без да се замисляш. И не простичко да те изоставят, ами да си намерят оправдания за постъпката си. Да издигнат тези измислени щитове и скрити зад тях да си повтарят като мантра, че за това, че са те предали си виновен самият ти, защото някога, еди какво си било или не било. Гледаш, слушаш и козируваш. Ха-ха-ха. Свещена простота! А всъщност, всичко е елементарно бездарно – вече не си полезен с нищо, не можеш да си от полза, ненужен си и туй-то. Гуд бай! Животът си тече, продължава нататък.

Обаче, научих и още нещо, че както всичко тече, от време на време се завърта. Разбрах, че нямаш ли кауза, нямаш нищо. И теб те няма. Ти си това, което е каузата ти. Невъзможно е само да дишаш, ядеш, пиеш, сереш, спиш. Само да си жив. Това не е нищо. По-празен си от черна дупка в космоса. Трябва ти кауза, за да имаш основателна причина за яденето, спането, пиенето, срането, дишането и т.н. Кауза ти трябва дори, ако искаш да спреш да правиш всички изброени неща. Тъпо е да живееш без цел. Още по-тъпо е да умреш без цел.

„Опитът” ме научи и още много, много други щуротии. Но за тях – друг път.

Ивайло Зартов, 22 август 2013 г.