Archive for July, 2013

–

Бай Иван от с.Умньово построил в двора си гараж. Вдигнал нова ограда на мястото на старата, и външната тоалетна оправил. Седнал под навеса да се почерпят с бригадата за хубавата работа, дето я свършили. Ударили по няколко ракии, мезнали и някой от компанията отворил приказка за протестите:
– То хубаво са излезли хората против крадливите политици. Мамицата им мръсна. И аз съм да ги махаме всичките, ама откъде да ги вземем тия, дето няма да крадат и лъжат?
– А, де? Хахахах – засмял се бай Иван – А, бе ееей! Ние с вас сега за какво се черпим?
– Е, как за какво? За гаража, оградата, кенефа.
– Тъй де. Правилно. Ама я си спомнете как стана всичко? Първо реших какво искам. Как да изглежда. Защо ми е. Сметнах колко ще струва. Намерих кой да го направи. Работници, майстори, че даже и архитект. За един пиклив гараж колко главоболия имах, ама накрая стана така, както го искам.
– Добре де, това го знаем…накъде биеш? Какво искаш да кажеш?
– Какво, какво. Всичко се получи при мен, защото освен че знаех какво искам, подбрах и качествени материали. Намерих добри изпълнители. Парите ги бях сметнал точно.
– Знаем, знаем, какво си го заповтарял? – прекъснал го един нетърпеливец – ти кажи за протестите, как да се променят нещата към по-добро?
– Трай бе, нали затова разправям. Тия неща, дето ви ги изброих са задължителни, без тях не може. Ама я си спомнете аз къде бях през цялото време? Да не би да ви оставих без да ви контролирам? А? Аааа…? Сетихте ли се? Непрекъснато проверявах как върви, по план ли е всичко. Ако трябва нещо да се свърши допълнително, да се измени, винаги бях на линия. Не ви висях над главите, но през определени периоди проверявах как вървят нещата. Има ли, няма ли нужда от нещо. Разбрахте ли? То за един кенеф трябва контрол, пък те цяла държава оставили на самотек. Който и да си изберем, каквито и да сложим да ни управляват, не им ли даваме задачи ние и не ги ли контролираме как работят, пиши го бегало. Нищо няма да излезе. Я си спомнете, 24 години все едно и също. Избират се там някакви хубавци за депутати, после те си правят правителство, назначават си министри и започват да работят. Ама какво вършат никой не знае. Народът задачи не им е дал. Никой не им е казал какво конкретно искаме, как го искаме, колко сме готови да платим …. и всичко останало, да не ви го повтарям пак. Убавците сами си избират какво да правят. На нас ни хвърлят в очите общи приказки, ала-бала обещания. И толкоз. А пък за контрол изобщо да не говорим. Никой нито се сеща, нито пък знае какво точно да прави. Ето сега пак имахме избори. Бутнахме мутрата, дето ни лъга, че щяло да има справедливост и назначихме предишните крадци на власт. Старите майстори, изпедепцаните тарикати. Сега народът се усети и тях да бута… Хубаво, ама какво от туй?
То за един гараж акъл трябва, за да го вдигнеш. Как да вдигнеш цяла държава без акъл? Кенеф ли ще е, гараж ли ще е, ограда ли, държава ли, план трябва, точни сметки и контрол.
Аре наздраве за кенефа!

Ивайло Зартов, 11 юли 2013 г.

–

Варна, годината е 2013, месец юли. Избори за кмет на града. Варненци избират. Между ГЕРБ или ГЕРБ, между БСП и БСП. Между един или друг слуга на шайката от олигарси, местни феодали и корумпирани политици и магистрати. Варненци разбират какво става и не отиват до урните. Гласуват само робите от партийните централи, офисите и фирмите на чорбаджиите, и разбира се купените „симпатизанти” от махалите.
В „битка” се хвърлят Портних срещу Бозов. Първият – с етикет „кандидат на ГЕРБ”, вторият – с марката „заместник кмет на Кирил Йорданов – кмета на ГЕРБ, на БСП, на всеки който го пожелае”. Варненци са учудени. Избор няма. Учудени са втори път. Къде е Марешки? Нали на предишните борби той беше втори след Кирчо. Снишил се е. Явно е преценил, че никой няма да изкара в горещото кметско кресло достатъчно дълго. Достатъчно, за да се възвърнат инвестициите по фарса, наречен избори. Партиите, облажили се на държавната хранилка не ги е грижа колко харчат. Откраднали са предостатъчно.
Приключват с театъра. Портних става кмет на морската столица. Изпреварва „конкурента” си с две мигли и косъм и половина. На никой друг, освен на самия Портних не му е до празнуване на победата. Няма шампанско, биене в гърдите и пъчене на рамене. На Бойко и Сергей не им пука. И те си знаят, че след месец-два пак ще има избори. На варненци им пука, но нямат за кого да гласуват. Засега им е по-лесно да свалят кметове. На това поне се научиха. Сега им предстои да се научат да си избират управник. Ако се научат и да го контролират, няма да им се наложи да го бутат предсрочно.
По телевизиите плъзват социолози, политолози, словоблудци и откровени проститутки. Мрън-мрън-мрън… Това било, онова било. Варненската патова ситуация била умален модел на положението в страната. Ако сега сме тръгнели пак към национални избори, нищо ново нямало да стане. Да сме гледали какво се случи във Варна…
Е, гледах, гледах и видях. На шахматната дъска се подредиха само едните фигури. Играеше само един участник (ДОПГ – Държавна Организирана Престъпна Група) и сам, със собствените си фигури разигра нещо, което го няма в шаха. Без противник, без противникова армия, набързичко всичко приключи. Самоизбраха си там някакъв за нещо си. Противникът не се яви.
Варненци все още търсят безкористния кандидат. Кой иска да стане кмет на Варна и да живее само от заплатата си? Има ли такъв кандидат? Ако има, да заповяда. После е лесно, ще го клонираме за всички останали български градове. И за министър-председател, и за министри, и за депутати. Ще си произведем, колкото е нужно, на всяка държавна паница ще сложим този безкористния, дето живее само от заплатата си и изпитва удовлетворение, че работи на ползу роду.
Едната страна на шахматната дъска стои все още пуста. Така е във Варна, така е и в цялата страна, според шахматните коментатори. Но няма да е задълго това чакане, така е според хората на улицата.
Ивайло Зартов, 09 юли 2013 г.

–

Няма реалност. Има само начин, по който възприемате това, което наричате реалност. Ето резултати от проучването “Кой и как възприема България?”:
Първо попитали бейове и аги, като Златев, Божков, Минев, Фотев и други техни колеги. Оказало се, че за тях България е много специална дойна крава. Само я доят, без да я хранят. Е, случвало се от време на време да се сдърпат помежду си за цицка, но в крайна сметка винаги успявали да се договорят кой, кога и откъде да смуче. – Учените си записали отговора и отишли при башибозуците:
Попитали Борисов, Станишев, Доган, Сидеров, Сакснезнамкойси, министри, депутати… Как възприемат България? – Като кошер. – Дружно отговорила сюрията. – Пчеличките мъкнат медеца. Трупат на пити, а ние го отмъкваме. За да не се усетят, ги обгазяваме. Пускаме им дим. Прилагаме им всевъзможни изпитани техники за отвличане на вниманието. Разделяме ги, насъскваме ги едни срещу други. Оглавяваме вече разделените им групи. Симулираме, че и ние се мразим и се караме. Плюем се пред тях, а всъщност сме се разбрали да се редуваме. Днес един ще грабне питата с мед, утре – втори, после – трети…и т.н. Дезорганизираните, напълно объркани пчели изобщо не вдяват къде изчезват данъците им. Разбира се, част от медеца носим на бейовете и агите. Те са ни назначили на тая сладка работа. Заслужават хората, а и ако решат по всяко време могат да ни сменят с някой друг. Кандидати за башибозуци, колкото щеш. Друга част от лакомството гледаме да остане и за еничарите. Юнаците в тоги са от изключително значение за бейовете, агите и за нас. От една страна са част от информационния дим. И те непрекъснато обещават справедливост на пчелите. Аха-аха да хванат кой им краде меда. Ако някоя пчеличка не се е поддала на номерата ни, не се е изплашила, прогледнала е и тръгва да буни другите пчели. Тогава еничарите се намесват. Изваждат непокорната пчела от кошера и я тикват в друг с дебели решетки и малки прозорчета. А най-смешното е, че оформят наказателната акция „в името на пчелите”. Ха-ха-ха, как ви звучи? „В името на бейове, аги, башибозуци и в наше собствено еничарско име”? Та така възприемаме България. – Записали си учените и този отговор.
Отишли при безродните и им задали същия въпрос: Кривосъдниците прихнали – Като банкомат, който винаги е пълен с пари. При това не ни трябват нито кредитни карти, нито пин-кодове. Имаме си тоги. Достатъчно е да се грижим за интересите на бейовете, агите и башибозука. Те от своя страна се грижат за нас. Записали са в Конституцията: „Еничарите не носят отговорност за „грешките” си”.
– Да-а-а, почесали се по главите учените. Интересни отговори: Дойна крава, кошер, пълен с мед и перпетуум банкомат. Я да попитаме как възприемат България хората, които протестират по улиците: – Амии как? Като възрастната жена, ровеща в кофата за боклук. Като просещия дядо на ъгъла. Всъщност – като окупирана държава. Всички признаци за това са на лице: Прогонени са два милиона български граждани. Унищожени образователна, здравна и социална системи. Армия няма. Огромен репресивен апарат (полиция и магистрати), най-много на глава от населението в цяла Европа. Срината икономика, смазваща безработица. Унизително ниски доходи. Монополите се гаврят с народа. Тотална корупция. Окупаторите – бейове, аги, башибозуци и еничари вилнеят вече 24 години.
Но за нас тя е и в прегръдката на любимия човек, в грижите на родителите ни и в нашите обещания към децата ни. В необяснимия трепет на сърцата и в готовността ни да я защитим. В решимостта ни да я освободим от окупаторите.
А вие, вие как възприемате България?
Ивайло Зартов, 5 юли 2013 г.

–

На 02 юли 2013 г. се навършиха точно три месеца от престоя ми в хотела. Както си му е редът, още в началото искам да изкажа благодарност за творческата командировка.

Благодаря на мутрата Генадий Гудков, екс депутат от Руската ДУМА, екс полковник от КГБ, екс зам.председател на партията „Справедлива Русия” и много други екс. Да пие на екс! Благодаря и на доказания блудник Тонко Фотев, който все още се прикрива, като почетен консул на Русия в Бургас. Фотев е екс милиционер и не пие на екс. Той посмуква турска анасонлийка чат-пат. Благодаря и на страстно зависимите и корумпирани прокурори и съдии – Дърмонски, Тонева, Георгиева, Маджаров… Иначе казано, от името на моите близки и лично от мое име изказвам сърдечна благодарност на поръчители и изпълнители за осигурената ми творческа командировка. Да не пропусна и екс Главния прокурор, господин вечното нямане на доказателства за корупция по високите етажи на властта Борис Велчев и новият майстор в убедителното нищонеправене Сотир Цацаров. И на вас благодаря! Даже ви поздравявам с хита „Ни чул, ни видял!”.

Леле, то си стана цяло благодарствено писмо, но няма как. Трябва да сме любезни. И на руските посланици Потапов и Исаков им благодаря за логистичната подкрепа и дружеския натиск, оказан от тях върху български висши магистрати. На другарката Татяна Дончева и кръжока около нея от екс  мултаци – генерали също съм задължен. На мистър „чистичък” другаря Станишев и на обещавача на справедливост другаря Борисов, благодаря! Ох, стига толкова. Има и още заслужили, но не е възможно страницата да ги понесе всички накуп.

Та така. Творческата командировка протича по план. За три месеца написах около 45 материала. Всеки втори ден по нещо ново. Мога и всеки първи ден, но ще затрудня дистрибуцията. Отделно пиша и нещо по-дебело, ще видим какво ще се пръкне. Така че, екстра съм си. То затова и благодарностите са толкова много. От администрацията на хотела съм възхитен, без да им правя четки разбира се. Някои от тях са вечно усмихнати и лъчезарни. В началото си мислех, че не са за тук. Сега обаче разбирам, че напротив – точно от такива служители има нужда този хотел, а и подобните на него. Колкото повече весели хора между администрацията и гостите на хотела, толкова по-добре. С другите гости се разбирам прекрасно. Понякога играем шах. Самата база е малко старичка, сградата е строена преди стотина години, тесничко е, но карай. Сърце да е широко!

На 01 юли 2013 г. пред централния вход на хотела имаше протест на част от работниците срещу лошите условия на труд. Искаха и по-високи заплати. Вечерта обаче нито една телевизия не го отрази. Защо ли? Лоша организация или медийно затъмнение?

Какво друго правя, освен че пиша и играя шах? Гледам телевизия, имаме си кабелна. Ходя и на разходка. А най-важното е, че при тая безработица се уредих и с работа. При това много хубава и спокойна – помощник библиотекар. Работата е по чл.80 от правилника на хотела – на доброволни начала. По цял ден съм сред книги. Всъщност така като се замисля, изказаните от мен благодарности са най-малкото, което мога да направя за тези, които ми осигуриха творческата командировка. За изхранване на деца и семейство не мисля. Сметки за ток, парно, вода, кабелна – не плащам. Храната ми я носят на място. Румсървизът е задължителен в нашия хотел.

Изобщо налице са всички условия кака Муза да не си тръгва от мен. Ако кача кило-две, няма страшно – веднага отскачам до фитнес залата и пак съм във форма. Футболно игрище, арт център, компютърна зала. Общо взето само басеин липсва и щеше да стане спа център.

Ами това е! Приемете отчета ми за първото тримесечие от осигурената ми не по мое желание творческа командировка. Добри хора имало, знаят те кое е най-доброто за мен. Да са живи и здрави!

Ивайло Зартов, 2 юли 2013 г.