Archive for January, 2013

–

Вчера на 27.01.2013 г. в нашето племе референдихме. Общо взето никой не разбра какво правихме. Предварително си знаехме, че не знаем какво правим, но това не попречи на вождовете ни  да изхарчат  20 млн. бизонски кожи за да направим това, дето не го знаем за какво го правим. Седейки около огъня редом с другите индианци си говорехме, че така или иначе вождовете на кланове ни лъжат. Преди референденето гледахме танца на вожда на левите томахавки Миши-Миши, той ни подканяше с ритуални жертвоприношения да гласуваме с едно перо щръкнало нагоре. Би-Би, който е вожд на сивите томахавки, а към момента и на  цялото ни племе  ни призоваваше да гласуваме с три пера, ама обърнати надолу. И другите вождове на кланове правеха най-различни магии. Едните си говореха с духовете на умрелите, другите пък с духовете на неродените. Страхуваха ни с предсказания за студени и гладни зими. Най-странното беше, че всички до един се тупаха в гърдите и се кълняха, че мислят само и единствено за благото на цялото племе. Те вече 23г. все за това мислят. В резултат на неистовата  загриженост на вождовете ни много от нас –  индианците останахме без вигвами. Забравихме вкуса на бизонското, а децата ни като се родят и още непроходили  започват да пълзят към чужди племена. От много мислене на нашите вождове явно не им остава време да забележат, че и пера вече почти не ни останаха. А малкото останали са едни такива проскубани, опърпани, че да те е срам да ги покажеш. Може би затова вчера 80% от индианците не участвахме в референденето. Вижда се, че мисленето не е най-силната страна на вождовете ни. Но пък явно такива полумалоумни са много удобни за шаманите ни. Шаманите  назначават послушни на тях вождове на кланове, а на нас индианците ни се представя сякаш това си е наш избор. Само след няколко луни пак ще забият барабаните, вождовете ще се боядисат ритуално, ще изровят томахавките и ще ни се предложат. Който най-силно се тупа в гърдите и най-много обещава него да си изберем. Ще ни задължат да се мразим помежду си в името на общото благо. Те и томахавките им са едни такива тъпи, сценични. Много внимават да не си наранят скалповете. Въпреки лютите закани досега няма нито един случай на пострадал вожд или шаман. В същото време, само някой индианец  да се опита да каже истината за вождовете и шаманите и на часа изскачат пазителите на реда с остри, специално наточени ножове и от индианеца нищо не остава. Скалпират го навсякъде – и под мишниците дори. Вечер се събираме около огъня и си говорим, че референденето по принцип е хубаво нещо. Само дето въпросите и темите, които ни вълнуват са други. Не са тези, които ни спускат. Стигнали сме до извода, че искаме да гласуваме срещу всичките вождове и шамани. Но все още не сме измислили как да стане това. Засега само знаем, че няма да използваме пера. Решихме да използваме това, което ни се показва всеки път на нас самите – тройна комбинация със среден преобладаващ пръст.

–

Няколко дни не съм писал. Химикалките ми уплашено  поглеждаха към мен, мастилото в тях беше замръзнало от страх. Аз самият се разболях. От какво ли? От гледане на телевизия. Видях как някакъв човек  насочи пистолет срещу един от чорбаджиите ни. Видях и как останалите присъстващи аги стъпкаха като стадо разбеснели се носорози човека с пистолета. Това не беше конгрес на ДПС, нито на БСП, нито на ГЕРБ……Нападателят не беше турчин, нито арменец, нито българин…. Това, което видях беше един български гражданин  вдигнал ръка срещу един от виновниците за ежедневните самоубийства на цели български семейства. Нападнат беше един от тези, заради чиято алчност сме най-бедната и най-корумпираната  държава. Нападнатият принадлежи към  организираната престъпна група от олигарси и корумпираните от тях политици и магистрати. Нападателят е един от двата милиона прокудени български граждани по света, той е и част от останалите в концлагера 7 млн. жертви. Полудели от страх кметове и депутати ритаха и тъпкаха сваленият на земята нападател. С всеки ритник сякаш ни казваха: Ще ни нападате а..? Ще вдигате ръка срещу нас?  Мамицата ви мръсна. Ритниците ехтяха: Да не сте си го и помислили даже, да скачате против нас. Ето, вижте какво ще се случи – ще ви размажем, ще ви стъпчем с крака. И удряха, блъскаха, мачкаха. Искаха още там, на място да стъпчат всеки опит за подражание. Шубето е голям страх, вярно е. По лицата на носорозите се виждаше – те ритаха от страх. За пръв път им се случва, някой публично да покаже, че те богопомазаните не са недосегаеми. Ужас! Ами утре всеки един от тях може да е потенциална мишена. Без значение кой в коя партия се е скрил. Утре и пистолетът може да се окаже истински. Утре, някой смазан, полудял от мизерия и неправди баща вместо да застрелва децата си, жена си и себе си, може да се сети кои са истинските виновници за бедите му. Това, което се случи е много опасно. Но не за етническият мир в България, не и за някакво имагинерно, измислено, нищо не означаващо добро име на държавата ни. Държавата ще има добро име когато хората живеещи в нея са  добре. Когато престанем да бъдем последни по доходи и първи по корупция. Страшната опасност е за Герговци, Баневци, Прокопиевци…За Станишевци, Догановци, Борисовци…За всички тях и за слугите им – корумпираните магистрати  става опасно. След 23 годишни дивашки приватизации-кражби, заменки – сопол за кокошка, кокошка за кон. Данъчни измами, нагласени обществени поръчки, комисиони при всяко кихане…Иначе казано с дебилната си алчност, те сами създадоха армия от гладуващи хора. Прави са да се страхуват. След 23 годишно сеене рано или късно ще дойде време и за жътва. Ще пожънат това, което са посяли. Топчето пукна! Някак иронично, с името Октай и с неговият засякъл или незареден газов пистолет, но фактът си е факт. Сезонът е открит. Носорозите не са в безопасност.

Вечер. Стоя на балкона. Гледам блоковете наоколо, светлинките в стаите. Какво ли правят хората? Мъже, жени, деца. Вечерят, гледат телевизия, мият се и си лягат да спят. Сутринта стават, пак се мият, закусват и тръгват на работа, на училище. Вечерта отново светват лампичките си и пак – в кухнята, пред телевизорите, в банята и по леглата. На следващият ден – пак същото, и отново, и отново. И така докато старите не умрат, докато младите не остареят. Живеят в кутийките си, в клетките наречени апартаменти за благозвучие. Раждат се, въртят се в кръг и умират. След тях – изтъркани дивани.

Нещо в цялата картина ми напомни за сцена от филма “Матрицата”. Там хората бяха подредени пак в клетки, един над друг, един до друг, бяха вързани на системи, които да ги поддържат живи. Огромни плантации, безкрайни депа от складирани хора. Тях ги изсмукваха, изчерпваха енергията им. Човеци – батерии. Във филма плантациите от човешки същества се експлоатираха от машините. Бездушни, без сърца, всемогъщи машини строго следващи програмата си. Системата функционираше безупречно, човешките същества бяха нещо като тор, изобщо неосъзнаваха, че са само храна. Господарите – машини се бяха погрижили за човеците – батерии, бяха им създали изкуствена реалност. Храната обичаше, мразеше, страдаше или пък изпитваше щастие. Дори мечтаеха, женските батерии – за това как да си изскубят веждите и после да ги нарисуват по-така, по-иначе, например по средата на челото… Мъжките – за жени с нарисувани вежди. Идилия. Е, както си е редно по филмите, там имаше и прогледнали. Хора, които се бяха събудили, бяха се измъкнали от плантациите за батерии. Човеци, които са осъзнали, че това не е техният живот, че сами трябва да си извоюват правото да не бъдат храна. Тези неподвластните на машините, вместо да си живеят на воля се бяха нагърбили със странната задача да освободят другите. Кой знае защо бяха превърнали свободата си в борба против системата. Бяха готови да жертват себе си в битка срещу машините-господари. И то за какво? За да освободят събратята си. Да им помогнат да осъзнаят, че са хора.

Чуден филм. Между другото, тези свободните също умират, техните дивани не изглеждат по-различно от диваните на хората-батерии.

Пак се загледах в прозорците на съседите. Дали някой от тях гледаше към мен? Дали сред тях има такива, които са гледали същия филм?

Ивайло Зартов

Земеделският министър Найденов чакал  да се разгадае мистерията с дюните край Несебър. Всъщност мистерия няма. Дюни няма. Няма и брегова ивица от Дуранкулак до Резово. България не граничи с Черно Море, а с частни бетонни селища. Няма и планини като Витоша, Рила, Пирин…Има хотелски комплекси, кебапчийници и чалгаджийници. Лесно е за обяснение. Години наред българи и чуждестранни туристи са се разхлаждали в морето и след това от гащите им са падали песъчинки. Насъбрало се е доста пясък, но това не са дюни. Някои от туристите без да си взимат душ са се прибирали по родните места и песъчинките са падали къде ли не. Така са се образували тъй-наречените планини. За образуването им е спомогнала  и стара българска традиция – “голям камък хвърли, голяма дума не казвай”. И така, вместо да говори българинът  взимал по един камък и го хвърлял мълчаливо  връз другите. Стремежът към общуване нараствал и камъните ставали все по-големи. От тези прастари времена ни е останал навика да си изхвърляме боклуците там където видим, че някой друг вече го е направил преди нас. След време те ще бъдат обявени за газови находища, но няма да са, а ще са просто боклуци. Съответно всеки ще има възможност да си черпи от тях безпрепятствено. На принципа – “държавата не може да откаже когато някой пожелае да си закупи парцел от държавния горски фонд”. Само трябвало да се спазят процедурите. В този държавен горски фонд са включени всевъзможни образувания, които погрешно са наричани от неосведомените като: дюни, планини, плажове и пр.. Това което ние наричаме “процедурите” други народи го наричат корупция. Но така както ние нямаме дюни и планини, нямаме и корупция. Нещата са много простички. Въпрос на възпитание. Да спазиш процедурите всъщност означава да изкажеш благодарност към хората. Към държавните чиновници – министри, кметове, главни архитекти, началници във всевъзможни службици отговарящи за строителството, екологията и др.. Воден от доброто си възпитание правиш подаръци на всеки един по веригата, те си слагат подписите и печатчетата под нещо като благодарствени писма към теб и така събираш необходимата документация, с което спазваш процедурите. Тия всичките неща ги обяснявам не за друго, ами за да облегча чужденците, да не се чудят какво става в България. Нека се запознаят с нашите традиции, разбирания и процедури. Да не стават недоразумения. И да престанат несправедливо да ни обвиняват заради традициите ни. Холандците като ходят с дървените си налъми сочим ли ги с пръст? Италианците като ядат пици, ние хокаме ли ги, че това са пърленки с нещо си отгоре? Англичаните пък сядат от погрешната страна в автомобилите си и шофират в насрещното платно. Но ние си мълчим, не ги критикуваме, нали. Разбираме ги, такива са си хората. Какво да ги правиш? Е, крайно време е и нас да ни разберат. Такива сме си.