Archive for September, 2012

–

Зад високи стени скрити от хорските погледи, в китно дворче от няколко декара , под навеса на хладинка си седят десетина приятели. Дългата маса е отрупана с чаши , бутилки, мезета. Жега, приятелите се охлаждат с ракийка, мастичка, биричка, уискита, винца. Безалкохолните са ледени. Няма музика, няма жени. Приятелите си говорят. Жегата е предизборна. Около масата са се събрали първенци – представители на различни партии. От ГЕРБ, БСП, ДПС, АТАКА, НДСВ, СДС, ДСБ и др. Има и “независими” представители на организации с нестопанска цел, еколози, знаменитости, които не са обвързани политически. Приятелите не си говорят за футбол, те подготвят медийните си изяви, правят графици. Чувам аз, утре ще отида в телевизията /х/ и ше те обвиня , че си откраднал знаеш какво, това дето ти го вадя всеки път. Ти след два дни ще отидеш за право на отговор и ще ми го върнеш, че аз съм крадец…… Заслушах се в други двама: Стига бе, стига с тия фесове и фашисти , изтърка се дай да измислим нещо ново. В единия край на масата се водеше дружески спор, като приятелите уточняваха думичките , с които да се наричат един друг в някакъв вестник , щели да дават интервюта. Вариантите бяха – боклук, мърша, пияница, кретен, малоумник, дегенерат. Последната им се стори тежка , нямало да я разберат хората, замениха я с педераст. Други двама си обясняваха , как трябва единия да даде публично обещание, че ако гласуват за него той ще осъди втория за далаверите му. Това с обещанията се хареса на седналите до тях и те решиха, че ще се кълнят да оправят това, да построят онова , договориха се и за крайните срокове за изпълнение на обещанията . Ей така, между две отпивания. Слушах, слушах и не издържах, вдигнах един тост за приятелството и ги питам да няма скрита камера, какъв е тоя цирк? Най-авторитетния мезна, пийна и ми казва. –Ти какво искаш , да кажем на електората, че сме приятели? Хората гласуват за да се мразим, да се плюем, да обещаваме. Това им харесва, нали трябва да ги мобилизираме, да си съберем гласовете. Омразата ги разделя и едновременно с това ги сплотява , обаче всеки в своя отбор. Айде пий и се учи-. Изтрезнях.

Световно известен факт е, че в Московското метро може да си купите всякаква диплома. За средно, висше, каквото си поискате образование. Може да си купите документ, че сте професор, академик или извънземен. Изобщо не е проблем. След това си купувате известна личност, която да ви връчи оригиналния документ публично. Вместо да купувате, може някой ваш приятел с много власт да посъветва известната личност. А вие ще върнете услугата в удобен момент. Защо бихте си купували такава диплома? За да постъпите някъде на работа, да си направите приятелска шега. Но, ако без да ви е необходимо за работа и не се шегувате, а съвсем сериозно вплетете подобен факт в автобиографията си и го представите публично, то това говори за някаква много специална извратеност. Или пък, ако извадите копие на документа, че сте академик и го представите в съда като доказателство, че вие сте много важна личност и по никакъв начин не може да блудствате с 18 годишно момиче, защото сте академик. Явно, че Софийски градски съд не се е впечатлил много от доказателствата за академичност, а повече е повярвал на Окръжна Ямболска Прокуратура, Бургаска Апелативна Прокуратура и Върховна Касационна Прокуратура и на 04.05.2011 г. отказва да признае за виновна и да осъди за клевета жертвата, момичето Анна, което се е осмелило на 27.02.2009 г. да подаде жалба срещу академика. Той чисто академично е завел дело за клевета срещу пострадалата. Но въпреки всичко Тонко Фотев, който е и почетен консул на Русия в Бургас, има основание да бъде доволен. Ще попитате как така, човекът е загубил дело на 04.05.2011 г. Ами има, вече две години една и съща районна прокурорка от Бургас ДВА ПЪТИ отказва да образува досъдебно производство срещу почетния академик, противно на мнението на ОЯП, БАП и ВКП. И най-голямата радост на академика е, че си е изпълнил обещанието, което е дал на Анна – да разбие, да унищожи семейството й, да ги изсели от Бургас. Да, тези свои заплахи почетния Тонко Фотев ги изпълни с активното съдействие на държавата и по-точно на представители на “Бургаско кривосъдие” ООД. Тук му е мястото да добавя, че жертвата Анна е поканена на 31.05.2009 г. да й бъде извършена полифизиографска проверка, резултатът е – Анна казва ИСТИНАТА, академикът e извършил блудствени действия спрямо нея. Машината потвърждава нейната искреност. Историята на Анна е отразявана многократно в медиите . Нова телевизия, Гала – НА КАФЕ, Карбовски -Отечествен Фронт, Дарик радио – Пропаганда, Канал 3 – Маргарита Михнева, национални и регионални вестници, Афера.бг, електронни медии, дори и при Азис беше поканена. Но нищо не може да смути академика, достатъчно е една районна прокурорка – Милтиядова, да не се интересува нито от мнението на медиите, нито от мнението на Окръжни, Апелативни и Върховни Прокуратури. Трябва да се признае, че е измислено академично, времето си върви, момичето може да няма пари за адвокати, може да се изплаши, да се измори. През това време арестуват, мачкат, дискредитират всеки до когото се докопат от семейството й. Съгласете се, че ако на мястото на почетния академик беше Бай Иван или Бай Хасан, той отдавна щеше да е в затвора. Тук обаче се е взело истински гениално решение на пръв поглед всичко е законно, но жертвата продължава да си страда, а научното светило продължава да се занимава с почетните си академични дела. Но да се върнем на паметното събитие – лично бащата на Филип Киркоров имаше честта да ръкоположи новото светило. И му връчи диплома от руска “Академия по безопасност”! На движението ли, на храненето ли? На историческия момент присъстваха, кметът на Бургас Йоан Костадинов, генералният консул на Русия във Варна Анатолий Щелкунов, и аз наблюдавах уникалния за науката /коя ли/ момент. Така като се замислих, може такава Академия и да има някъде там из необятната Руска страна, тогава ще излезе, че удостоверението си е истинско, а нашето българско генийче на дърти години е успяло дистанционно, без да мърда от Бургас да достигне тези високи и превисоки научни върхове. Браво на него. Или пък българският гражданин Тонко Фотев има някакви други специални заслуги към Великата Русия?

–

Един ден умрях. Ей така ненадейно ме убиха. Не можах да подготвя близките си за нечаканата ми смърт. Не успях да спретна погребението си. Вече мъртъв погледнах надолу, исках да видя какво става с любимите ми хора. Мъртвото ми сърце се разкъсваше от мъка по тях. Погледнах със страх. Огромен страх за тях. Как са? Добре ли са? Умирах отново и отново от притеснения, че са сами. Бях парализиран от ужас, че не мога да им помогна, не мога да ги защитавам, да се грижа за тях. Гледах, бяха в шок. Наистина страдаха, някои от тях дори плачеха. Съвсем скоро обаче, започнаха да се справят с ежедневните проблеми. Отърсиха се от неизвестното и видях, че са щастливи. Всеки от тях си намери своето щастие. Бяха радостни, забравиха ме. Заболя ме, чак се сбръчках. Как така не им е мъчно за мен, нима не ме обичат? Осъзнах, че тази болка е по-различна. Болеше ме не за тях, а за себе си. Много исках да ме обичат. А те се радваха на живота. Замислих се. Аз нали ги обичам. Повече от всичко на света. Ами тогава всичко е прекрасно. Мъката и болката рязко изчезнаха, нима щях да бъда по-добре, ако те страдаха, ако живота им беше изпълнен с тъга и нещастия. Не разбира се. Тук направо се развеселих. Тяхното щастие ме радваше. Разбрах, че това е любовта. Без съмнения, наистина ги обичам. Както си гледах към мен дойде един друг колега мъртвец. Приседна до мен и ми се ухили. Питам го какво му е толкова весело. А той ми казва: Наблюдавах те отстрани как ти се променяше лицето. Знам какво изпитваш, и с мен беше същото. Виж колко добре ти се отразява смъртта, станал си по-умен, по-мъдър. Даже си се разхубавил. Ха,ха. И се смее. Питам го. Всички ли ставаме такива като умрем? А, не, не всички. Има колеги, които така са обвързали близките си, и емоционално, и духовно, че като умряха скоро след тях от мъка ги последваха и те. И сега са тук заедно, но пак не са щастливи. Докато ти си от късметлиите, бил си щастлив с любимите си хора приживе и сега пак си щастлив заради тях. Заради това, че те са добре. Хубавото е, че не обичаш себе си повече от всичко. Това е неизлечимо, дори смъртта не може да ти помогне. И щеше да си обречен на вечни мъки. Никога нямаше да си щастлив. Хайде, ставай да се разходим. Да те водя да пием по едно вино. Убийствено вкусно е. Направо ще си умреш от удоволствие. А мезетата какви са, леле. Да видиш какви преимущества имаш. Най-малкото, не можеш да пукнеш от преяждане, хаха. И пак се захили. Голям веселяк.

–

Обичам те скъпа. Обичам те скъпи. Обичат се хората, какво да ги правиш? Случват се тия работи. Минава малко или много време и се разделят. И това се случва. И пак отново, любима, любими. Пиле, мило, слънчице, котенце. До новата раздяла. Много позната картинка, като в омагьосан кръг. Възможно ли е наистина тия всички разделени сърца да са се обичали, но някаква зла магия, лоша сила да им прави номера. Да ги кара да повтарят едни и същи красиви думи отново и отново, при това на различни хора. Или пък просто чувствата се изтъркват в ежедневието като подметките на любимите ни обувки. И колкото и да си ги обичаме се налага да си мушнем крачетата в нови. А може ли, възможно ли е още от самото начало да сме сбъркали? Да не е било любов, а нещо друго. Да сме се заблудили, или по-скоро да не сме оценили прецизно какво се случва. И правилно, кой идиот ще се занимава с анализи от типа – като чуваш, или сам казваш обичам те, дали наистина е така? Кое сближава пилетата? Това, че някой е с теб когато си богат, известен, успешен, млад, красив… накратко привлекателен с едно или повече от изброените прилагателни, далеч не е гаранция, че този човек те обича. Единственото сигурно нещо е, че някое от прилагателните е обичано. Но, ако някой е с теб без да си окичен с нито един от тези етикети, ако е с теб когато си смачкан, непопулярен, неперспективен, може би този човек те обича заради характера ти например. Ако си грозен, тъп, стар, беден, страхлив, мързелив, с една дума отвратителен и въпреки това някой те обича, не е задължително този някой да е луд. По-вероятно е да е докоснат от Бога и да те обича така, както Господ ни обича всички – без изключения. При среща с такъв не луд човек усещам мека топлина да ме обгръща. Иначе съм като изложена на рафта стока. Четат ми етикета, преценяват ме струва ли си, пресмятат, сравняват и изведнъж чувам – мили, любими, скъпи мой обичам те. Пак ме купиха, пак се продадох, до следващата разпродажба. Така, като се поразтъпках в мислите си ми се прииска, ама страшно ми се прииска да усетя от тези, които ни управляват през последните 22 г.,че ме обичат просто защото съм човешко същество. Направо ми домъчня за любовта на властимащите. Невъзможна любов. За да станеш български управник, държиш изпит по омраза към българските граждани. Ненавистта им към нас е библейска, но страстно обичат парите на данъкоплатците, нашите пари. Единственото успокоение е, че ще дойдат поредните избори и отново ще ни съблазняват с похотливите си езичета, сипейки обещания за искрена любов и бурен секс. А след изборите пак ще ни го начукат, само че механично, някак вяло и без чувства.