Сън

Сън сънувах. В дома на порока влязоха неуловимите отмъстители. И като се почнаха едни страхотни новини: Прокурор опънал чадър над олигарси и политици, взел та скочил отвисоко; Негов колега, известен поръчков обвинител пил кафе, но то нещо не му понесло; Съдия, покровителствал с години членове на ДОПГ (държавна организирана престъпна група) риболовствал, но рибата го повлякла в тръстиките…

Сън сънувах. Един по един виновниците за 25-годишния геноцид  над българските граждани ги застигаше някаква висша справедливост. Случваха им се необясними, но закономерни случки. Шайката, разграбила България се затресе. Във въздуха се понесе тежкия мирис на страх. Олигарси, местни феодали и техните слуги – политици и магистрати получаваха инфаркти, инсулти, спъваха се на равно, подхлъзваха се на сухо. Невидима ръка косеше разбойниците. Изтерзаните, измъчени от 25-годишното робство българи се радваха, но някак тихо и дискретно. Лицата им оставаха каменни, главите – наведени. Само сърцата се блъскаха все по-лудо. Удряха гърдите, търсеха пролука между ребрата, за да изскочат. Ах, ако можеха да забият свободни…

ДОПГ побесня. Глутници плъзнаха по улиците. Прибираха всеки усмихнат. Затваряха, измъчваха. Чупеха кости, вадеха нокти, палеха:  „Кажи! Кажи кой стои зад това? Имената, кои са? Кажи!”. Вампирите ровеха за неуловимите отмъстители. Напразно. Никой нищо не знаеше. По стени и врати се появиха загадъчни знаци. Деца си играеха. „Z” – някой рисуваше знака на Зоро – защитникът на онеправданите. Върнах се в детството си. Изплуваха имена на любими герои от книгите. Безстрашни рицари, юначни хайдути, народни отмъстители… Смели сърца, превърнали се в кошмар за изроди облечени във власт.

Сън сънувах. Паразитите гинеха масово, чума ги тръшна. Не ги спасяваха награбените милиарди. Ордите охранители бяха безпомощни. Цялата им власт се оказа илюзорна, безпредметна. Нямаше кого да ударят. Не виждаха отмъстителите, а ги търсеха под дърво и камък. Но къде ти… Не е лесно, когато те мразят милиони измъчени, доведени до просешка тояга хора.

Сънувах сън. Събудих се. Отидох на стадиона. Четиридесет и две хиляди българи пееха „Мила Родино!”. Скандираха „Българи юнаци!” дори и след загубата. Нищо че на терена българските футболисти се брояха на пръстите на едната ръка. Нищо, че нашият отбор беше от провинциално градче с общ брой на жителите по-малък от събралите се на стадиона. Някакъв особен празничен дух обединяваше хилядите изстрадали български граждани. Достойнство, чест, национална гордост. Въздухът се изправи. Настръхнах. Откъде се взе всичкото това? Не, не е заради цар Футбол. Нещо друго е. Полупресъхналите ни сърца , изтощени от натрапена омраза помежду ни, копнееха да бият заедно. Сънувах ли?

Ивайло Зартов, 18 март 2014 г.