Поръчките

Всъщност Господ не само е милостив. Той е много, много добър към нас – хорицата. Ние получаваме всичко, което сме поискали, всичко, за което сме мечтали. Но не веднага, а във времето и затова не забелязваме, че нещата които ни се случват са вследствие на нашите собствени желания. Нашите мисли се сбъдват, но с известно забавяне. Може би точно тогава, когато най-малко очакваш, или пък когато вече си променил мирогледа си. Но, мърдане няма. Някога си дал мислената си заявка и поръчката ти ще бъде изпълнена.

Между 18 и 20-годишен се увличах по дзен будизма. Четях за Япония, Китай, Индия, Тибет. Изтокът ме привличаше неудържимо. Възхищавах се на източните форми на стоицизъм, аскетизъм, отричане от всичко, отделяне и откъсване от всякакви окови. Скъсване на всички връзки, дори и с най-близките роднини и приятели. Нямането, като най-голямото имане. Желанието, като основа и първопричина на всички беди и нещастия за хората. Нямаш ли желания, нямаш и разочарования. И какво се получи? Един ден, след много години останах сам, напълно сам. Без нищо материално, без нищо плътско и без нищо духовно. Не може да се каже, че се занулих изцяло – останах с Бога в мен и със себе си, а то е едно и също. Едно и също е, не защото се мисля за Него, а поради простичката причина, че Бог е навсякъде. Следователно Той е и в мен. И дори аз да не вярвам в него, Той вярва в мен. Бях ли щастлив? Да. По съвсем различен начин на изпитване на щастието и свободата. Никой не те обича и ти никой не обичаш. Това „никой” пак не е съвсем точно, тъй като обичах Бога в мен.  Бях толкова чист и празен, че почти можех да говоря с птичките в парка. Радвах се на ветреца в клоните на дърветата и на самите дървета. Те за мен бяха като хората – така странно нееднакви и в същото време така еднакви. Живеех ден за ден, без сметки за парно, ток, вода, телефон… Без дом, кола, без социум. Безгрижно си живеех, немислейки за нищо. Когато имаше какво – ядях, когато нямаше – гладувах, но глад не усещах. Бях здрав и усвоявах всяка глътка въздух.

Историята можеше да приключи тук, но нищо не е вечно, а и дойде време да се изпълни следващата поръчка от миналото. Без магическа пръчка, постепенно, но и достатъчно бързо се сдобих с какво ли не. Коренна промяна. Много пари, много приятели, много ангажименти, много любови. По много от всичко. От сутрин до вечер бях зает. Непрекъснато работех, кроях планове, грижех се за роднини, близки, приятели, познати, непознати. Кроях планове, времето не стигаше. Все тичах, бързах. Господ беше изпълнил желанието ми да се чувствам, като пъпа на света. Да бъда богат и да си мисля, че съм много важен и обичан. Бях ли щастлив? Да. По съвсем прозаичен начин на изпитване на щастието и свободата. Усещането за власт, възможността да купиш всеки и всичко, върховният контрол над живота и… живота. За смърт, разбира се никой не помисляше. Естествено, че бях безсмъртен и по своему глупав и ограничен.

Сега съм в процес на натрупване и изпълнение на една друга моя поръчка. Бях си пожелал да унищожа ДОПГ (държавна организирана престъпна група). Мечтаех си за все повече и повече прогледнали българи. За това как всички заедно се освобождаваме от Геноцида на корумпираните съдии и прокурори, дупетати, политици, министри, държавни чиновници, олигарси и местни феодали. Не само, че се освобождаваме, но дори ги наказваме. Отнемаме от паразитите всичко, което са откраднали през последните 26 години. Връщаме го обратно в държавната хазна, а от там – в образование, здравеопазване, култура…, в бъдеще за България. В по-добър стандарт на живот за българските граждани. В нови работни места, в достойни заплати и пенсии, в усмивки на деца и родители. Представях си как живеем в България, в която справедливост, законност и правосъдие са не просто изпразнени от съдържание думи, а смисълът на всичко хубаво. Дълбоки и здрави основи, над които можем спокойно да градим.

Дали ще бъда щастлив? Да! По един истински вълшебен начин на изпитване на щастието и свободата. Щастието да живея сред нормални и щастливи хора и свободата да дишам с пълното съзнание, че съм участвал в смъртта на ДОПГ.

Ивайло Зартов, 09 април 2016 г.