Попитаха ме наскоро дали се интересувам от политика. Дали мисля за политика. Клишето „и да не се интересуваш от политика, политиката се интересува от теб” ми се стори много плоско. Не успях веднага да преценя дали си мисля за политика. Със сигурност обаче се интересувам от това, как живеят хората. Какви са перспективите за децата ни, какво е състоянието на държавата. Много ми се искаше да напиша, че, поне погледната отвън, България изглежда лъскава, като ябълка, на която е придаден търговски вид. Но не мога. Виждат се изгнили петна, очукани места, дупки от търсещите въздух червеи. Може би ни хвалят за строгата фискална политика, може би е хубаво, че сме част от Европейския съюз и НАТО, но с какво ни помагат тези неща, за да живеем добре? Червеите-проблеми са толкова много, че може да се напише роман в няколко тома. Но най-големият, най-страшният проблем през последните 22 години, който буквално ни убива, е мизерията. Липсата на каквито и да било доходи създава армията от безработни, наброяваща от половин милион до един милион души. Унизително ниcките доходи, наподобяващи по-скоро подаяния, оформят още една армия от поне 2 млн. души. 2,5 млн. пенсионери не могат да си купят необходимите им лекарства, да не говорим за нещо друго. Млади хора, завършили средно образование или висше, няма как да си намерят работа. Отчаяние – това е най-употребяваната дума за над 5,5 млн. българи. И става по-лошо. Само през последната година доходите от заплати са намалели с 1 млрд. и 200 млн. лева. За същата година са останали без работа нови 250 хиляди в частния сектор и 40 хиляди в държавния. Политическа ли е тази картина? Политика ли е да си обезверен, да мълчиш (което означава да си съгласен) и да не направиш нищо? Политика ли е да се сетиш, че имаш граждански права и можеш да изразиш несъгласие, и можеш да се бориш? Политика ли е гладът?