–

Кои са най-добрите оправдания, за да не правим нищо или за да направим нещо?

Той:  Мамицата му, мразя началника. Тъп е, прост е и ме унижава всеки ден, но пък имам деца и жена. Трябва да се грижа за тях, ще го търпя.

Тя:  Уф, не мога да понасям шефа. Дърт, грозен, тлъст – отвратителен е! Заплатата обаче е много добра и кариера мога да направя. Ще продължа да му правя свирки. Къде да отида? А и, където и да отида всички са еднакви. Децата няма да ме питат кое ми е приятно, и кое не. Те си искат своето.

Предприемачът:  Пак трябва да плащам рушвети на кмета и общинските съветници. Ако не платя, няма да гласуват моята точка. Няма да изкарам пари. Как ще се грижа за семейството си?

Кметът:  А бе, добре че данъчни, полицаи, прокурори и съдии са мои хора. Добре, че ги уреждам с това-онова и им плащам от време на време. Иначе, жална ми майка. Поне хиляда години затвор ме чакат. Но децата и внуците ги осигурих, това е важното.

Министърът:  Не ми е приятно, че народът е беден и гладува. Но какво да направя? Трябва да слушам тези, дето ме сложиха в министерството, а те все искат и искат. Лапат и лапат. Е, и аз не се оплаквам. Оправих цялата рода, децата учат в чужбина, имат си всичко. Погрижил съм се. И да се направя на честен, друг ще сложат на моето място, а мен ще ме изядат с парцалите и семейството ми ще пострада. Така че, майната му на народа!

Безработният:  Не мога повече! Ще убия някой, ще ограбя, ще открадна. Не мога да гледам очите на децата, празния хладилник, неплатените сметки. Не издържам да слушам натякванията на жената, че съм неспособен, некадърен, мързелив. Всички крадат, що не и аз?

Магистратът:  Ебаси държавата, щом аз съм магистрат. Скъсвам ги! Плащат ми заплати и бонуси. За да опъна чадър, ми плащат. За да набутам някой, пак ми плащат. Кинти, кинти, кинти. Сладка работа. Аз коля, аз беся. А паплачта да гние и децата им да мрат. Моите деца са си екстра!

Те:   Да, знаем, че ни крадат вече 24 години. Знаем, че шайката от олигарси, местни феодали и корумпираните им слуги политици и магистрати са виновни за геноцида над нас. Заради тях сме бедни, болни, безнадеждни. Но какво да направим? Страх ни е. Страхуваме се дори да си помислим да им се опълчим и да се защитим. Ами ако стане по-лошо? Все пак деца имаме. Заради тях търпим. Ще си мълчим и ще се навеждаме. Нищо, че сме роби. Нищо, че няма с какво да нахраним децата си. Нали са живи. Те са всичко, което имаме.

Чорбаджията:  Ха-ха-ха. Бил съм бил феодал, олигарх, монополист и какво ли още не. Смешници. Дреме ми. Нали ги държа всички в поза „партер”. Нали им смуча кръвчицата, данъците де. Моите деца обикалят света с яхтата, а техните ровят в кофите за боклук и реват, че и там вече нямало нищо за ядене. Добре са си така. Робите трябва да са гладни, за да са послушни.

Политикът:  Курва съм. И какво от това? Кой не е? Аз поне се продавам по-скъпо. Да не би някой да дойде и да се погрижи за семейството ми, ако спра с курвалъка и проституирането? Глупости. Кой ще ми гледа децата?

Да-а-а, оправдаванката край няма. И все децата са отпред, като жив щит. Чакайте малко. А не бе ли всичко наопаки? Не е ли точно обратното? Я да завъртим картината – какво се получи? Пак децата са главното, най-важното. Те са смисълът. Само че на битката за свобода, справедливост, възмездие, законност… В тяхно име и пред тях полагаме живота си. Мама му стара! Кой е обърнал картината с главата надолу и с краката нагоре?

Ивайло Зартов, 7 август 2013 г.