Думите не са безсилни

Думите не са безсилни да ти кажа колко те обичам. Думите са всичко днес. С тях ти правя подарък, с тях те галя. С думи те целувам, с думи те прегръщам, с думи се прекланям. Те са сърцето ми, което не чуваш, те са очите ми, които не виждаш, те са дъхът ми, който не чувстваш. Думите са стената, с която те пазя за себе си. Думите са шепотът любовен, те са трепването на душата. Думите са всичко днес. Думите не са безсилни да ти кажа колко те обичам.

Как се избира автомобил или магията на влюбването

Срещнах един приятел. Гледам, нещо е цъфнал. Усмихнат, доволен, личи му, че е щастлив.

– Какво става? Уцелил си шестица от ТОТО-то ли?

– Почти позна, намерих момичето на живота си! Перфектната жена. Едно към едно е това, за което винаги съм си мечтал …

И започна да ми я хвали. Страхотно тяло. Прекрасно лице. А очите ѝ какви били, а косата ѝ … Ръцете, краката, излъчването ѝ … Описа ми я до най-малките анатомични подробности. Закле ми се, че я обича, че е влюбен в нея и че любовта им е взаимна. Направо – сбъдната мечта. Приятелят ми беше, като изпуснато хвърчило. Напълно излетял в космоса. Докато го слушах с интерес, той ме забрави и продължи полета си. Каза само едно „Чао! Хайде, че бързам при нея”.

Мина се, не мина малко време и пак го засякох. Посърнал, с хлътнали бузи. Изглеждаше сякаш по-нисък и леко прегънат.

– Да не си болен, амиго? Какво ти е?

– Не, всъщност да, зле ми е. Тя се оказа друга, не е такава, за каквато я мислех. Как можах да се излъжа? Къде ми бяха очите?

Дожаля ми за него. Реших да го оставя да си излее мъката.

– Да не би рязко да е погрозняла красавицата? Гърдите и косата не са били истински? Носела е цветни лещи … Видял си как си сваля ченето и го слага в чаша на нощното шкафче …? – Опитах набързо да налучкам причината за неговото разочарование.

– Не, не, все така красива е. Но отвътре…  – Аха, казах си.  

– Ясно. Сигурно има неизлечима болест и затова страдаш.

– Не бе, човек. Здрава е, нищо ѝ няма. Просто се оказа друга.

Тук вече аз млъкнах и се замислих. Чалнал се е приятелят ми. Какви ги дрънка? Всичко, в което се беше влюбил си е на мястото. От какво се оплаква?

Месеците се изнизваха, разочарованието и обидата оставаха на лицето му. Ходеше ни жив, ни умрял. И така до деня, в който връхлетя отново цъфнал, та чак вързал. Без изобщо да успея да гъкна, ме заля с водопад от емоции. Пак бил срещнал мечтата на мечтите си. Глезените били такива, бедрата – онакива, а кръстчето ѝ? Ах, каква вълшебна жена!

Този път не се впечатлих много-много от излиянията му. Не се развълнувах и от последвалата нова трагедия. Излитанията и пропаданията на моя приятел се бяха превърнали в нещо като традиция. Влюбен – разлюбен, въодушевен – смачкан, разтреперан от любов или тресящ се от скръб. Свикнах на агрегатните му състояния.

Един ден обаче, амигото идва замислен. Такъв не го бях виждал. Щял да си купува кола, ама то това не било така лесно, както повечето хора си мислят. Приятелят ми се оказа придирчив. Седалките, тапицерията, таблото … Двигателят, цилиндри, скоростната кутия да бъдела еди-каква си, спирачките … Замаях се от толкова много подробности и претенции.

– Чакай, чакай – прекъснах го аз – защо не си избереш колата с най-хубавите фарове, най-яките стопове, страхотна аеродинамична форма и спойлери-трепач. И толкова. Лесна работа.

– А бе, ти луд ли си? – опули се той – Кой избира автомобил така? Нее, тук трябва да се помисли. Всичко внимателно да се прецени. Това да не ти е … – Не можеше да намери с какво да направи сравнение – Колата трябва да се избира с ум, не с очи. Иначе може да те предаде, да те изостави на пътя. Сложна работа е това.

Прихнах да се смея. Той обаче, изобщо не ме отрази. Човекът си имаше грижи. Не е лесно да си избереш коя консервена кутия да те вози. Така си е.

14 февруари 2013 г.

 

Обичам я

Няма смисъл да бъдеш будист, да се откъснеш от всички родствени връзки. Да не обичаш никого, за да не страдаш. Нямаш никой – няма болка и страдание. Не!!! Болката е прекрасна, опияняваща, мъдра. Разбирам ясно, че съм жив, както никога досега. Изпълнен с живот, изпълнен с болка, изпълнен с обич. Болката е моят мост към живите, моята врата към света; болката ми дава възможност да общувам с всички живи същества; тя е моят универсален език; тя е моята любов към всички, любовта към децата ми, любовта към семейството ми, към близки хора. Болката е моята любов към най-нежната жена. Болката е моят учител – тя ме учи да обичам всеки непознат, всеки човек. Тя ги прави скъпи за мен. Болката е споделена любов. Моята любима. Тя ме търси, намира, тя ме обича и аз я обичам. Нежно, всеотдайно. Болката ме прегръща. Гали ме бавно, трепетно. Усещам любовта й. Болката няма да ме предаде, няма да ме изостави. Тя е моят подарък за Коледа, за рождения ми ден, за всеки ден. Болката е всичко. Болката е любов.

2 април 2011 г.

 

Прокажен

Осъзнавам, колко съм сам. Усещам, че никой не ме обича. Разбирам, че никой не ме иска. Никой не ми се възхищава, никой не ме уважава. Не съм невидим – няма ме. Не съществувам в нито едно сърце. Аз съм прокажен, въздухът около мен е отровен. Тихо, много тихо бие сърцето ми. То не се напъва много – търпи ме. Чуди се, как да ме напусне, да се измъкне от гърдите ми и да заживее с някой друг. С някой, когото обичат. Не е престижно да си мое сърце. Разбирам го, няма да го спирам. Осъзнавам, колко съм сам. Смъртта не ме желае, и тя не ме иска. Не мрънкам, не се оплаквам, не се самосъжалявам. И аз не се искам такъв – никому ненужен. Всички искат да си починат от мен. Да си вземат почивен ден – един много дълъг, вечен почивен ден.

3 април 2011 г.

 

Вълшебна

Ти си най-необичайното създание. Каквото и да правиш, във всяко твое действие, във всеки твой жест, във всяка твоя дума има магия. Ти си вълшебна.Даряваш с езерно спокойствие. Морето правиш бурно с лекота, кипящо, страстно. Ръцете ти гасят огньове. Очите ти поглъщат с топлина. Ти си вълшебна. Тайна на живота. Дъхът ти спира времето. Ти си най-необичайното създание. Ти си вълшебна. От теб се учат да обичат птиците. Цветята нежно се усмихват. Сънят ти прави красота. Ти си най-необичайното създание. Ти си вълшебна.

20 юни 2011 г.

 

Моят герой

Какво е героизъм? Какво означава да си герой? Всички знаем за героите, дали живота си за свободата на България. Знаем историите за личности, които са отстоявали убежденията си с цената на всичко мило за обикновения човек. Знаем много примери от миналото на себеотрицание и величие на човешкия дух. Какво обаче днес, в наши дни е героизъм, има ли примери, които можем да посочим? Има ли днес такива достойни хора, които могат да бъдат сочени за пример? Аз познавам един такъв човек. Той няма много мускули, не става въпрос за мъж. Това е едно момиче-жена на 24 г. Казва се Мария. Според закона се води моя доведена дъщеря. Но не в това е героизмът й, макар че тези дни само по себе си не е лесно да си мой роднина или приятел. Друго предизвиква възхищението ми. И така, в тежката ситуация да бъда подсъдим, преследван, мачкан и какво ли не, повечето от тъй наречените приятели щяха да си счупят краката да бягат по-далеч от мен. От 04.01.2011 г. съм под домашен арест. През цялото това време ясно разбрах колко ниско може да падне човек. Толкова ниско, че чак да загуби човешкия си облик и да се превърне в жалко подобие на човешко същество. Видях и хора, които не се стреснаха, не се уплашиха и не загубиха достойнството си. Видях прекрасни светли човеци. Но момичето-жена Мария с цялото си поведение ме застави да напиша това. Тя е омъжена от половин година. Бременна е в 3-4 месец. Живее в София със съпруга си. Помага и на двете си сестри Нина и Анна да се грижат заедно за по-малките Яна и Александра. Всеки ден ми звъни по 5-6 пъти. Записваше по телефона статиите ми, набира ги, съпругът й ги редактира и тя ги публикува. Следи за коментари, поддържа моята връзка със света. Няколко пъти успя да измине пътя от София до Бургас и обратно, за да ме зарадва, докара и малките да се видим. На 16 и 17 март ми бяха насрочили последните дати за делото на първа инстанция в Бургас. Седмица по-рано сама предложи да дойдат всички деца при мен за подкрепа. Дойдоха, заредиха ме с енергията си, бях щастлив. Трябваше да си тръгнат обратно за София 3 дни преди делото. Мария каза, че ще остане и ще дойде и в съдебната зала да ме подкрепя. Обясних няколко пъти, че няма да е приятно. Всички в Бургас знаят, че съм поръчан и че поръчката ще се изпълни. Тоест ще ми дадат присъда – може и 20 г. Предупредих я, че може дори пак да ме задържат зад решетките, че не е хубаво за нея и за бебето да се разстройва. Дори си събрах багажа за затвора и тръгнах напълно подготвен за съда. Тя каза, че разбира всичко, но въпреки това иска да присъства в залата и на 16-ти по време на пледоариите, и на 17-ти при произнасяне на присъдата. И дойде, беше с мен в съда – за учудване на всички. Седеше, слушаше гадостите без да трепне, поне така изглеждаше външно. Тя, бременната с издутото си коремче, не се уплаши от страшните хора. Не се притесни от камерите и фотоапаратите на журналистите. Знаеше предварително, че ще й е трудно, че няма да е сладко. Но показа на целия свят, че е с мен, с лошия талибан. Показа на целия свят какво означава сила на духа, какво означава смелост. Колко ли мъже нямат и една десета от нейното мъжко поведение. От нейната твърдост. Момичето-жена МАРИЯ – тя е моят ГЕРОЙ.

8 април 2011 г.

 

Дарове

Бог ми прати велики дарове – самота, болка, мъка, страдание. Те са мои учители. Те са мостове, по които ще премина до други брегове. Те са отворени врати, ще вляза и ще открия други светове. Какво ще науча? Какво ще открия? Чака ли ме нещо ново там? Или, като се обърна и погледна назад, ще разбера по-ясно бъдещето си. От другия бряг. От другата страна на вратата. Самота, болка, мъка, страдание. Благодаря Ти, Господи, благодаря за милостта Ти.

6 май 2011 г.

 

Шамар

Започнах да сравнявам миналото и настоящето. Какъв съм бил, кой съм бил, какво съм имал. Какъв съм искал да бъда. С кой съм искал да бъда. Доближил ли съм се до идеалите си, до желанията си. Кой и как ме е обичал, кого и как съм обичал.

Започнах да очаквам, да правя планове, да мечтая. Какъв да бъда, какво да бъда, с кой да съм. Какво ще имам, какво ще дам. Кого и как да обичам, кой и как искам да ме обича. Как да се доближа до идеалите си.

Сравнения. Очаквания. Праснах си един шамар и започнах да живея сега.

25 май 2011 г.

 

За любовта, обувките и секса

Обичам те скъпа. Обичам те скъпи. Обичат се хората, какво да ги правиш? Случват се тия работи. Минава малко или много време и се разделят. И това се случва. И пак отново, любима, любими. Пиле, мило, слънчице, котенце. До новата раздяла. Много позната картинка, като в омагьосан кръг. Възможно ли е наистина тия всички разделени сърца да са се обичали, но някаква зла магия, лоша сила да им прави номера. Да ги кара да повтарят едни и същи красиви думи отново и отново, при това на различни хора. Или пък просто чувствата се изтъркват в ежедневието като подметките на любимите ни обувки. И колкото и да си ги обичаме се налага да си мушнем крачетата в нови. А може ли, възможно ли е още от самото начало да сме сбъркали? Да не е било любов, а нещо друго. Да сме се заблудили, или по-скоро да не сме оценили прецизно какво се случва. И правилно, кой идиот ще се занимава с анализи от типа – като чуваш, или сам казваш обичам те, дали наистина е така? Кое сближава пилетата? Това, че някой е с теб когато си богат, известен, успешен, млад, красив… накратко привлекателен с едно или повече от изброените прилагателни, далеч не е гаранция, че този човек те обича. Единственото сигурно нещо е, че някое от прилагателните е обичано. Но, ако някой е с теб без да си окичен с нито един от тези етикети, ако е с теб когато си смачкан, непопулярен, неперспективен, може би този човек те обича заради характера ти например. Ако си грозен, тъп, стар, беден, страхлив, мързелив, с една дума отвратителен и въпреки това някой те обича, не е задължително този някой да е луд. По-вероятно е да е докоснат от Бога и да те обича така, както Господ ни обича всички – без изключения. При среща с такъв не луд човек усещам мека топлина да ме обгръща. Иначе съм като изложена на рафта стока. Четат ми етикета, преценяват ме струва ли си, пресмятат, сравняват и изведнъж чувам – мили, любими, скъпи мой обичам те. Пак ме купиха, пак се продадох, до следващата разпродажба. Така, като се поразтъпках в мислите си ми се прииска, ама страшно ми се прииска да усетя от тези, които ни управляват през последните 22 г.,че ме обичат просто защото съм човешко същество. Направо ми домъчня за любовта на властимащите. Невъзможна любов. За да станеш български управник, държиш изпит по омраза към българските граждани. Ненавистта им към нас е библейска, но страстно обичат парите на данъкоплатците, нашите пари. Единственото успокоение е, че ще дойдат поредните избори и отново ще ни съблазняват с похотливите си езичета, сипейки обещания за искрена любов и бурен секс. А след изборите пак ще ни го начукат, само че механично, някак вяло и без чувства.

30 март 2012 г.

 

Мъртвешки размисли

Един ден умрях. Ей така ненадейно ме убиха. Не можах да подготвя близките си за нечаканата ми смърт. Не успях да спретна погребението си. Вече мъртъв погледнах надолу, исках да видя какво става с любимите ми хора. Мъртвото ми сърце се разкъсваше от мъка по тях. Погледнах със страх. Огромен страх за тях. Как са? Добре ли са? Умирах отново и отново от притеснения, че са сами. Бях парализиран от ужас, че не мога да им помогна, не мога да ги защитавам, да се грижа за тях. Гледах, бяха в шок. Наистина страдаха, някои от тях дори плачеха. Съвсем скоро обаче, започнаха да се справят с ежедневните проблеми. Отърсиха се от неизвестното и видях, че са щастливи. Всеки от тях си намери своето щастие. Бяха радостни, забравиха ме. Заболя ме, чак се сбръчках. Как така не им е мъчно за мен, нима не ме обичат? Осъзнах, че тази болка е по-различна. Болеше ме не за тях, а за себе си. Много исках да ме обичат. А те се радваха на живота. Замислих се. Аз нали ги обичам. Повече от всичко на света. Ами тогава всичко е прекрасно. Мъката и болката рязко изчезнаха, нима щях да бъда по-добре, ако те страдаха, ако живота им беше изпълнен с тъга и нещастия. Не разбира се. Тук направо се развеселих. Тяхното щастие ме радваше. Разбрах, че това е любовта. Без съмнения, наистина ги обичам. Както си гледах към мен дойде един друг колега мъртвец. Приседна до мен и ми се ухили. Питам го какво му е толкова весело. А той ми казва: Наблюдавах те отстрани как ти се променяше лицето. Знам какво изпитваш, и с мен беше същото. Виж колко добре ти се отразява смъртта, станал си по-умен, по-мъдър. Даже си се разхубавил. Ха,ха. И се смее. Питам го. Всички ли ставаме такива като умрем? А, не, не всички. Има колеги, които така са обвързали близките си, и емоционално, и духовно, че като умряха скоро след тях от мъка ги последваха и те. И сега са тук заедно, но пак не са щастливи. Докато ти си от късметлиите, бил си щастлив с любимите си хора приживе и сега пак си щастлив заради тях. Заради това, че те са добре. Хубавото е, че не обичаш себе си повече от всичко. Това е неизлечимо, дори смъртта не може да ти помогне. И щеше да си обречен на вечни мъки. Никога нямаше да си щастлив. Хайде, ставай да се разходим. Да те водя да пием по едно вино. Убийствено вкусно е. Направо ще си умреш от удоволствие. А мезетата какви са, леле. Да видиш какви преимущества имаш. Най-малкото, не можеш да пукнеш от преяждане, хаха. И пак се захили. Голям веселяк.

23 март 2012 г.

 

Жената, която намери усмивката си

Тази сутрин във фейсбук се свърза с мен една позната от Бургас.Преди работеше на бензиностанция,правеше много вкусни сандвичи.Често минавахме с децата да хапнем от тях.Но истината е,че се отбивахме заради нея.Тя беше лъчезарна,усмихната,докато приготвяше храната си бъбрихме просто ей така,за добро утро.Тя много обичаше конете,ходеше в току що направената конна база в морската градина да помага,а от там й разрешаваха след работа да поязди малко.И децата ми обичаха конете.

Тази сутрин жената плачеше.Попита ме дали я помня.Казах разбира се,при това с много добри чувства.Тя се извини,че ме притеснява,но си търси работа и пита всички свои познати.Обясних й,че за съжаление в момента не мога да й помогна.Тя беше изгубила усмивката си.Писа ми,че се чувства ужасно унизена,смазана,подтисната и единственото,което може да прави е да плаче.Беше загубила себе си.Помислих си,че няма смисъл да й обяснявам,че не е единственият плачещ човек в България.Няма смисъл да й показвам,че за сълзите на всички хора в страната ни са виновни алчните олигарси и местни феодали, опоскали безпощадно държавата и техните слуги–корумпираните политици и магистрати.Виновни сме и ние,че ги търпим и се оставяме да ни лъжат.Няма смисъл.Припомних й каква беше,как се усмихваше,колко приятна беше за всички хора с излъчването си.Каква благодатна енергия струеше от нея.Винаги има причини да бъдеш тъжен и нещастен,но и винаги има причини да бъдеш усмихнат.Здрава е,децата й са здрави,пролет е, идват празници…

Може да се намерят още много основателни поводи за добро настроение.Докато си пишехме се сетих,че по телевизията гледах за трудовата борса в Бургас.Набират персонал за сезонни работници по морето.Попитах я ходила ли е там,оказа се,че знае.Но е забравила за тази възможност.Написа ми–сега ще изтрия сълзите си и ще отида да проверя.Светът се беше срутил,но вече се чувствам по-добре.Не знам дали ще си намери работа веднага.Но знам със сигурност,че тази жена ще се усмихва отново,защото тя намери себе си.Просто се беше изгубила.

10 април 2012 г.

 

Мечта

Мечтаех винаги да бъдем заедно.

И в лоши и в добри дни. Да се смеем заедно, да плачем заедно.

Да бъдем неразделни. Да споделям щастието ти, да споделям болката ти.

Да бъда твоята опора и в делници и в празници. Мечтаех за съвършенство, за теб.

За възможността да не лъжа, да бъда обичан от теб такъв какъвто съм.

Не за това какво имам или какво мога. Мечтаех за цял живот, за нас двамата.

Сега ме няма нито в усмивките ти, нито в сълзите ти. Щастлива си без мен, страдаш без мен.

А аз продължавам да мечтая, опитвам да съм щастлив с теб, опитвам се да споделя болката ти, но не успявам.

Не разбирам как така не дишаме заедно. Не искам да разбера, че е дошъл краят на света.

Искам още да мечтая за теб, за нас. Искам още да мечтая.

3 септември 2011 г.

Регламентирани страсти

Извинете, че се забавих. Повръщах. Не защото съм препил или ял нещо развалено.

Винаги повръщам в деня на влюбените и на осми март. Идва ми в повече. Лицемерието, лъжите.

Фалшивите поздравления. Масовият симулиран оргазъм. Сърчицата, цветята, подаръците, блесналите усмивки, звезди от небето се смъкват.

Само в този ден. През останалите дни от годината всичко се държи под ключ.Заровено дълбоко под земята. Ако направиш мил жест, но да не е на 14.02. или 08.03., те гледат странно, ставаш подозрителен. Не си в ред. Чакай деня бе ахмак! Ето го великият регламентиран празник дойде. Давай сега, тичай, пазарувай, подарявай, извади от нафталина красивите думи. Това е моментът, после цяла година пак ще си почиваш. Днес да почерпят всички търговци и производители. Те наистина имат повод да празнуват. Ох, пак ме напъват сърчицата. И до осми март да не сте посмяли едно цвете да подарите. Чакайте празника. Има си ред в тая работа.

14 февруари 2012 г.

Не искаме 8-ми март

Осми март, всички жени празнуват. Днес е денят, техният ден. В останалите 364 дни от годината те не са жени, те са майки, съпруги, дъщери, любовници. Изпълняват и други роли – работнички, служителки, началнички, безработни…Могат да бъдат верен приятел и зъл враг, превъплъщенията им са повече от дните в годината. Затова им се налага да са много неща наведнъж. Днес обаче, те трябва да бъдат само жени. Да получават поздравления, да приемат цветя и подаръци. Дори да се напият и да не мислят. Да забравят за всички останали дни в годината, в които е прието по подразбиране, че те са всичко друго, но не и жени. Защото са имали нещастието да се родят в България, където ежедневното оцеляване е най-масовият спорт. В разграбената държава от олигарси и местни феодали като Златев, Божков, Ганчев, Гергов,Гигов, Батков, Банев….и техните слуги, корумпираните български политици, магистрати и държавни чиновници, превърнали унижението в религия. Българските жени днес празнуват, няма да умират, защото не могат да си купят лекарства, няма да работят на три места, за да нахранят децата си. Няма да виждат отчаянието в очите на съпрузите си. Празничното настроение ще притъпи болката, ще ги пренесе в страната на мечтите. Където за да запишеш детето си в детска градина, необходимото и достатъчно условие е да имаш дете. И не трябва да плащаш подкуп и да събираш всевъзможни бюрократични хартийки. Ще помечтаят за достойни старини с платени сметки за ток, парно и вода, за спокоен живот без да са принудени да продават телата и душите си на властимащи. Фантазията им се развихря и те виждат как пенсиите им са толкова големи, че дори могат да се хранят всеки ден. Окрилени от фантастичните картини ще погалят мъжете си, ще ги погледнат в очите и ще ги помолят. Не искаме 8-ми март, не ни трябва. Искаме всеки ден да е празник. Затова не се самоубивайте от мъка, спомнете си, че сте мъже. Поискайте сметка на чорбаджиите, потърсете им отговорност, накажете ги. Не се страхувайте, не се колебайте, бъдете смели. Смели не само на маса, пред телевизора или под юргана. Вашата смелост е най-големият подарък!

8 март 2012 г.

Денят на сокообмена

Ох, пак е 14 февруари и отново пърхат натам-насам разни зайчета, пилета, муцки и душички. Сърчицата на талази ни атакуват от всички страни. Купуват се цветя като за последно сбогом, захаросаните влюбени се гледат в очите. Влюбени ли? Какво е това? Всъщност кое явление наричаме влюбване? Муцката не се влюбва в парите му, в това че е успешен, властен, известен или в красивата му външност. Тя разбира се е лудо влюбена в ума на пилето. В прекрасният му  характер и висок морал. Зайо не се влюбва в красивото й лице, в стройното й тяло. Не поглежда към гърдите й, към дупето й, не измерва краката с очи. Той е замаян от интелекта на душичката, от дълбочината на познанията й в областта на ядрения синтез. И двамата изобщо не мислят за секс. Още от първия миг, когато очите им са се преплели единствено ги вълнува как, къде и кога да се уединят за да могат да почетат на спокойствие последните научни трудове и да обменят идеите си. Сърцата им забиват в ритъм, дланите им се изпотяват, те предусещат удоволствието от взаимното навлизане дълбоко в дебрите на квантовата механика. Звучи малко неистинско нали? Нагонът, желанието за себедоказване. Инстинктът за продължаване на рода, за сношаване с много и различни партньори. Опияняващото чувство на завладяването на новата жертва. Покоряването на нов обект. Сладостта да бъдеш желан. Сила. Доминиране. Секс. Много секс и още секс, предимно секс, само секс. Това вече е по-близко до истината. Влюбени били.  А дали просто не искат да обменят телесни сокове? Обменят ги един път, два пъти, няколко пъти. Влюбеността се поизтърква, позатихва и пламва с нова сила, само че с други зайчета и пилета. Е, понякога се случва след време и главното напълно незадължително Тя и Той да открият един в друг качества, които им отварят нови страници. В тези изключително редки случаи дори може да се стигне и до напълване със съдържание на думите любов и влюбване. Късметлиите обаче не са много. Доказват го огромният процент разводи, раздяли и съжителстването между хора, които просто се търпят един друг. Иначе в 99% става въпрос само за желание да се опита, да се поиграе. Ей така, без мисъл, както се казва нищо лично. Та какъв празник е днес? Какво празнуваме? По-голямата част от сърчицата празнуват денят на сокообмена, но за благозвучие го наричат на влюбените. Със сигурност днес трябва да почерпят търговците – ще им живне търговията. Аз лично съм почитател на Трифон Зарезан и като такъв съм длъжен да вдигна наздравица за влюбените. Само, че за онези, които не чакат 14 февруари за да обичат. Наздраве! Честит празник!

14 февруари 2013 г.