–

Наскоро ходих на театър. Само не ме питайте какво беше и аз не разбрах. Трагикомедия, черна комедия, мишмаш, читалищни напъни, средношколски изпълнения. Както след голямо напиване махмурлукът ме държи по няколко дни, така и след постановката “Конгрес на БСП” още не мога да дойда на себе си. Главните действащи лица бяха милионери-другари. Залата беше пълна с хора, които си плащаме редовно билетите, казваме им членски внос, и ние обикновените зрители се надявахме, че поне този път ще видим нещо качествено. От години все чакаме сценаристите и режисьорите да ни чуят какво искаме, но не би. И този път никой не ни обърна внимание, това при нас си е традиция. Излязоха на сцената пак едни и същи до болка познати лица. В главните роли народните артисти  Стани-шеф и Параванов, около тях пърхащи клакьори, които се опитваха да убедят нас публиката кой е по-артистичен от двамата. Единия го наградили на някакви международни сцени, еййй, голямо фукане падна. А това, че нашите родни зали са празни заради неговото меко казано некадърно изпълнение съчетано с гротескни  себехваления  няма значение, нали го харесват навън. Значи ние нищо не разбираме, тъпи сме , прости, не сме дорасли за   великото изкуство. Да сме благодарни, че такъв талант изобщо ни е удостоил с присъствието си. Другият пък предлагал идеи, нови концепции за развитието на сюжета. Тук и позаспалите в залата се събудиха и прихнаха да се смеят. Откъде ще дойдат новите идеи като мислителите са все същите. Ние си ги знаем тия сценки, кой каквото ще да прави важното е спонсорите на представлението да са доволни. Тях само едно ги вълнува – да държат касата. Като оставим настрани бездарната драматургия и импотентните актьорски напъни всичко останало си беше както трябва. На сцената зад артистите декорите бяха целите в злато, опънаха се  едни трапези с печени агнета, прасенца, черни хайвери. От мраморни чешми с дебели чучури се лееха отлежали вина и маркови уискита. Водките сълзяха направо от парчета айсберг. Отзад като фон се издигаха величествените снаги на петзвездните хотели на другарите, джипове и лимузини плавно кръжаха пред тях като лебеди в езеро. Изобилие, разкош. Виждаше се, че разбират от тия работи две мнения няма. През това време ние от публиката извадихме от торбичките малко хляб и сирене да хапнем, някои от нас имаха даже и лук. Похапнахме, посъбрахме трохичките, ръкопляскахме както ни казаха и за когото ни казаха и си затръгвахме. Докато излизах от залата гледам очите на хората едни тъжни, лицата им посърнали. Явно постановката не им е харесала, чувам ги как си мърморят: как па не пуснаха някой нов бе, омръзнаха ни все едни същи да ги гледаме, тия ни мислят за малоумни, не виждат ли че от ден на ден все по-малко хора идват на представленията, то бива бива, ама тия са много нагли бе, мама му стара…Сега като се оправя от махмурлука ще започна пак да се стягам за новото театро. Знам, че ще е пак същият бълвоч, ама то и това си е традиция при нас. Те играят безобразно фалшиво, ние им ръкопляскаме, пък на излизане си ги псуваме. И така до следващият път.