Bit Карикатура: Доньо Донев

Знаете ли тази игра? Подреждат се един до друг няколко стола, като задължително броят им е по-малък от броя на участниците в играта. Играчите започват да обикалят в редичка около празните столове. Може да пеят и песнички за по-весело. Например: „Нас пиратското знаме сроди ни, нас не ще ни уплаши смъртта! Ние сме във всеки телевизор, от тук до края на света. Припна другарят в смъртен вой, припна за теб…” – какво ще си припявате не е толкова важно- По даден знак на отговорника – бригадир, пляскане с ръце, оригване или изстрел от сигнален пистолет пеенето рязко спира и всеки играч по най-бързия начин трябва да седне на някой от столовете. Който е със забавени реакции – изгаря!

От известно време шампион в тази игра е другарят Станишев и неговата дружинка. На кръжеца около другаря Първанов, а и на самия него, им писна да обикалят около столчетата и все да не успяват да седнат. Затова в стил: „Дай си ми куклите, на си ти парцалките” теглиха една другарска майна и си подредиха своя игра. Двупосочното плюене и взаимните обвинения кой бил пристанал на обещавача на справедливост Борисов, внесоха допълнителна жизнерадост в ситуацията. Сергей удобно забрави, че при управлението на ГЕРБ всички министерства сипеха кинти в джоба му, чрез жена му и нейните PR-фирми. Забрави, че на него и на министрите от Сергеевото правителство им „простиха” затвора. Уж ги бяха подгонили, но всичко се оказа само на ужким, както си е прието между другарчета.

Юнаците на Георги и те хич не искат да си спомнят как вътрешния министър Румен Петков и самият президент Георги Първанов скочиха на амбразурата, да защитят Бойко Борисов от нападките в американското издание „Congressional Quarterly”.

В пионерския дворец има не един и два кръжока. На Серго, на Бойко, на Георги, Ахмет, Иван, Симеон… много са. А столчетата са малко – не стигат за всички. Затова и от време на време сякаш се ритат по глезените другарчетата. Но колкото и да се дърлят, накрая пак ще се договорят. Днес едните ще лапат, утре – другите, после – третите… Схемата е отработена. Системата е добре смазана. Четвърт век е това. Двадесет и пет години не са шега работа. От Международния олимпийски комитет са предложили официално да приемат сред олимпийските спортове българската игра. При това не само ще я включат едновременно в летните и зимни олимпиади, но са решили да въведат и есенни и пролетни издания. От ръководството на Пионерския дворец са отреагирали вяло на тия оферти. За Божков, Златев, Василев, Гергов, Минев, Прокопиев, Ганчев … и компания е все тая кои от техните състезатели ще са седнали в момента на столчетата и кои ще са в изчакване. Грабежът продължава. Справедливостта и възмездието се отлагат за неопределено време. Дъртите играчи дори не се напъват много, много. Вместо да тичат около столовете, само леко трамбоват на място в изчакване на сигнала за смяна на местата.

А покрай тях, с бясна скорост фучи натам-насам, насам-натам новото им другарче Ники, пременено в лъскави дрешки с надпис „Наглост без граници”. По поръка на шефовете Бареков обикаля около столчетата с огромна кошница. Вътре е нахвърлял всички възможни обещания за светло бъдеще, по-добър живот, справедливост и възмездие, битка с корупцията… Указанията са – като се изпразни, Ники да остави кошницата за следващия играч, който ще го смени. Икономия му е майката. Нищо, че поелият щафетата ще тича с празна кошница. Няма проблем. Главите са замаяни, мозъците – полирани. На никой няма да му направи впечатление. Важното е играта да продължи.

Ивайло Зартов, 17 януари 2014 г.