–

Преди няколко дни излезе новината, че китайски инвеститори ще налеят в българската икономика 50 млн. евро. Искат да купят 100 000 декара. Ще произвеждат царевица, люцерна и други култури за фураж. Цялата продукция ще е за износ за Китай. Сега купували от САЩ. Искат да купят и лозя. Изчаках няколко дни да чуя какви реакции ще има на тази новина. Чух две неща. Самата инвестиция се отчита като огромен успех – 50 млн. евро, и… тишина. Да, тишина, никакви други коментари. Зададох си няколко риторични въпроса. Тези 100 000 декара Българска земя явно са собственост на Държавата, не са частни. Българското правителство не е собственик на Държавната земя. То е като един наемен работник на заплата. Всички Български граждани и бъдещите поколения са реалните собственици. Как е възможно да продаваш нещо, което не е твое? Вярно е, че управниците ни също са граждани на България. Но освен тях има още няколко милиона собственици. Кое ги упълномощава да продават България? Веднага трябва да подчертая, че този казус няма нищо общо със случаите, когато чужди фирми купуват частни земи и след това ги заменят за общински. Аз самият съм правил две такива сделки до 100-200 декара. Няма нищо общо и със случаите, когато чужд инвеститор желае да построи на Българска земя фабрика, завод, логистична база и др. В тези случаи държавата издава сертификат на инвеститора клас А (ако отговаря на условията) и е задължена законово да изгради инфраструктура или дори да предостави безплатно парчето земя. Но то е за изграждането на конкретен обект и необходимите площи не се измерват в стотици хиляди декари. Практиката досега показва, че тези 50 млн. евро се инвестират на участъци до 500 декара. Да, чуждестранни инвестиции трябва да има. Но разпродажбата на цели Български общини или области няма как да не предизвика два важни въпроса. Първо, след приватизацията и заменките, дали директната продажба на държавна земя не е просто третият пореден вариант за лично обогатяване от комисионни и разсипия на България? До последната гайка и последното парче земя. Второ, защо в миналото българските управници са били готови в името на държавните интереси да дадат всичко свое, всичко лично, най-любимото си, но никога и за нищо на света българска земя? За един камък войни са се водили. Този свещен камък ни е завещан от векове, бранен е с кръвта на десетки поколения българи. Той принадлежи не само на нас, днес и сега, той е собственост и на всички българи и след нас. Няма абсолютно никакво значение размерът на парите. Дали са 50, 500 млн. евро или повече. Българските управници имат правото да управляват, но не и да продават България. Ако всяко ново правителство, тоест на всеки четири години, продава по сто хиляди декара, след 50 години на картата на Европа ще се появи името на нова държава. И още, от грабителската приватизация и разбойническите заменки български чорбаджии откраднаха милиарди – защо се мъчим да докарваме чак от Китай някакви си 50 милиона? Другарите-господа с милиардите са тук – защо управниците ни не отчетат успех в тази посока? Нали имаше гръмки обещания, защо се мълчи по тази тема? Е, сигурно защото с награбените пари купуват когото си поискат – от министър до цели правителства. А най-трагикомичното е, че всяко ново правителство се кълне, че ще направи всичко възможно да накаже предходното-крадливото. Всичко възможно в превод на нашенски означава нищо, никога, ала-бала и т.н. Първо, никой няма да ти разреши да станеш управник, ако ще бъркаш в джоба на олигарсите-чорбаджии и, второ, много по-лесно и здравословно е да продаваш парчета България.

17 май 2011 г.