–

Наскоро гледах по телевизията шоу, на което не му разбрах смисъла. Депутати представяха кандидатите за ВСС. На трибуната излизаха представители на различни политически партии и ни разказваха кой от кандидатите колко дълъг трудов стаж имал, къде бил работил, какви длъжности е заемал до днес. Останах с впечатлението, че се опитват да ни кажат – “Тези хора не са Калинки, тези си имат дипломи”. Хубаво, успяха да ми го внушат, дипломи и трудов стаж имат. Браво! Това си е изключителен успех да назначиш някой за Висшия Съдебен Съвет и този някой да има диплома и трудов стаж по специалността. Велико! По тези критерии обаче, могат да се предложат един стадион хора, кое накара политиците да предпочетат точно тези лица? Никой от изказващите се не си призна, не каза: “предлагам го защото така ми наредиха олигарсите Лапчо и Смучко, защото е послушен на партията, взима подкупи и върши работа без да задава въпроси, защото ходим заедно на лов, защото имаме общ бизнес, защото сме роднини, защото сме любовници, защото пие без да повръща…” Никой не извади нещо истинско, някаква реална причина за да предложат именно своя любимец в тога. Цялата процедура протече някак парадно нагласено като партийно събрание. Явно спектакъла не беше за останалите депутати в залата. Излиза, че е заради нас  драгите зрители и може би отчасти театър за пред европейските ни партньори. Като се усетих причина за представлението се размечтах. От публика ми се прииска да стана режисьор. Веднага видях следните сцени: На трибуната, за всеки кандидат се огласява анализ на делата му. Колко от тях е забатачил, кои знакови имена от вечния преход поради негови “грешки” са на воля и продължават да дерибействат. Колко пъти е осъдена България в Страсбург пак заради “грешки”  на кандидата за върховна слава. Привидя ми се, че се представя качествен анализ на цялостната дейност, така че да стане ясно и на децата в детската градина защо всяка една кандидатура е достойна. Огласяват се справки за имотното му състояние и това на неговите роднини. Накрая така се развихрих, че ги пратих всичките тези, които претендираха да са на върха на кривосъдната пирамида на “детектор на лъжата”. Разпънах големи екрани по всички площади, задължих националните телевизии да предават пряко. Въпросът беше само един – “взимал ли сте подкуп”? В следващите кадри се сменяха само лицата. Реплики, действие, всичко останало беше еднакво. Провалиха се кандидатите, всички до един се опитаха да излъжат машината, но не успяха. Оказаха се корумпирани, веднага съжалих, че не ги попитаха. Колко пъти са взимали подкупи? Колко пъти са изпълнявали нареждане на висшестоящи в ущърб на справедливостта и законността? На финала съвсем изнаглях и си представих, че ние българските данъкоплатци избираме пряко представителите на българското кривосъдие. Така си избрахме Главен Прокурор, ВСС, ВКП, ВКС, ВАС….Преставих си, че сме махнали чл.132 от Конституцията осигуряващ безнаказаност на корумпираните магистрати. Жертвите на родното кривосъдие вече не осъждаха всички български данъкоплатци в Страсбург, а конкретно “сгрешилият” магистрат. Самите разбойници в тоги се постегнаха, сякаш им се скъса пъпната връв с Лапчо и Смукчо. Те пък от своя страна престанаха да лапат парчета България, престанаха да смучат данъците ни и си заскубаха трите косъма на главите от ужас, че господарят на дома се е завърнал.  Върнах се в действителността, олигарсите продължаваха да командват парада, корумпираните им слуги –  политици и магистрати вяло произнасяха репликите си, а публиката отегчено дремеше. Не ми хареса, никак не ми се понрави реалността. Започнах отново да мечтая…