Има ли засрамени?
–
Вчера ми дойдоха на гости двама приятели лекари. Единият е около 50 годишен, другият е вече пенсионер на 82г. Преди да се пенсионира дядо Васил е бил шеф на една от големите болници в София. Приказвахме си за какво ли не, пихме по ракия и той си спомни как навремето като е бил в средна Азия го гощавали с изумително вкусен плов – месо с ориз. Местните използвали предимно овче месо за ястието. Така го възхваляваше колко е бил вкусен, че не издържах и му казах да си купи овнешко и да си направи, рецепти има колкото щеш. Бившият шеф на болница ме изгледа някак с неудобство, поколеба се и тихо сякаш на себе си промълви: – Ами, не мога, не мога да си позволя да си купя месо. Пенсията не стига, като платя сметките и лекарствата остава колкото да се храня, но без месо и риба. Не чувах подобни думи за пръв път, знам че да си пенсионер в България е оцеляване зад предела на човешките възможности. Погледнах го, той изпитваше неудобство, чувстваше се засрамен. Полудях, връхлетя ме вълна от омраза и безсилие. Болката, мъката, унижението на смазаните възрастни, на родителите не знаещи как да нахранят децата си, обезверените очи на младите бягащи от чумата в България. Всичко се смеси вътре в мен и избухна. Всеки ден съм свидетел на десетки, стотици, хиляди човешки трагедии. Тонове нещастие. Знам кои са виновниците, знам какво трябва да се направи, но не мога да ги спра, не мога да ги накажа. Как да спра олигарсите и местните феодали като Божков, Гергов, Банев, Прокопиев, Ковачки… да ограбват нашите данъци, как да ги накарам да върнат вече заграбеното? Как да спра и накажа корумпираните политици, които се назначават от герговците, а заблудените само си фантазират, че ги избират? Как да изтръгна алчните, безчувствени сърца от проститутките магистрати и да им присадя такива, които няма да им дават да спят, ако нещо е несправедливо и незаконно? Как да вдъхна смелост у страхливите? Започнах да успокоявам дядо Васил по най-глупавия възможен начин. Заобяснявах му, че той всъщност е добре, защото повечето пенсионери не могат изобщо да се похвалят с платени сметки. Въпросът, който стои пред тях е да си купят лекарства, да платят тока, водата, парното, телефона или да си купят храна. И понеже не е възможно да изберат само един от трите варианта, правят чудеса от храброст за да оцелеят. Налях масло в огъня. Вместо да му олекне от това, че има и хора, които са по-зле от него, той съвсем помръкна. – Да, знам, приятелите ми и те като мен са с над 50г. трудов стаж, говорим си и не можем да повярваме, че ни се случва. Как така цял живот работиш и накрая вместо да се радваш на внуците и да си почиваш, се оказваш заобиколен от мизерия и унижения? Защо допуснахме да ни ограбят? И знаеш ли от кое ме боли още повече? От това, че не се вижда нещо да се променя към добро. Така както е тръгнало, явно няма да сме последното поколение излъгани българи. Просто не виждам някой да се съпротивлява истински, да си отстоява правата. Младите и хората на средна възраст не разбират, че съвсем скоро ще дойдат на нашето място. Не разбират, че никой няма да им подари достоен живот. Нищо не идва даром. Достойният живот трябва да се извоюва и да се защитава всеки ден, всяка минута. Да се пази така както майка бди над детето си. Старият човек въздъхна дълбоко, посегна към бастуна си и се заизвинява: – Ще си тръгвам, нещо ми се отпи, а ти вместо да ме черпиш с ракия излизай на улицата и докато не ги накарате чорбаджиите да се съобразяват с хората не се прибирай. Ако се върнеш преди да сте си върнали живота се връщаш в нищото. Сега беше мой ред да се засрамя. Изпратих дядо Васил до вратата, облякох се и излязох на улицата с надеждата да намеря и други засрамени.
Leave a Reply