Демокрацията – мехлем, но само за ушите ни

„Демокрацията е най-добрата форма на управление. Демокрацията – това е свобода на словото и мисълта, правото на свободен избор, справедливост, законност и равни възможности за реализация. Отношенията в демократичното общество се регулират от закони, правила и препоръки. Онези, които не я харесват и отричат демократичните ценности са терористи, маргинали, дървени философи, „червени” анархисти или утописти. Поради това, трябва да сме готови да я защитим с всички, включително и военни средства”.

Демокрацията е рай за предприемачите, търговците, медиите, рекламната и развлекателна индустрии, криминалните структури, военните и политиците. Внушават ни, че богатите са „добри”, защото осигуряват заетост, че принципа на състезателност във всичко е справедлив, че банките са стабилни и нужни, че трябва да работим повече, че прекаленото „технологизиране” е вредно, че е патриотично да избиваме непокорните талибани, че съдът е справедлив, че полицията е ефективна, че законите трябва да се спазват /независимо колко са нелепи/, че правителството мисли за народа, че БиБиСи са обективни, че трябва да сме коректни данъкоплатци, да уважаваме институциите и че „всяка власт е от Бога”. За останалите, около 95% от населението, демокрацията е изтощаващ труд, растящи данъци, заробващи заеми и ипотеки, повишаваща се заболеваемост, безработица, енергийна криза, водна криза, икономическа и финансова криза, предизвикани екологични катастрофи, увеличаваща се престъпност, галопиращо потребление на наркотици, полицейско насилие, съдопроизводство отделно за бедни и богати, всеобща депресия, растяща агресия и непредизвикано насилие, всякакъв вид „бумове”, „тамагочи” мании и модни тенденции, изборни истерии, расизъм, мръсотия, мизерия и състояние на безизходица. Види се, внушенията не си вършат работата.

Преди стотина години Владимир Улянов и Йосиф Висарионович създали система от внушения и закони, предпазващи крехкия комунистически строй от критиките на инакомислещите. В резултат на което били избити около двайсет милиона бърборковци, подронващи устоите на новата власт. На теоретиците им се струвало, че комунизмът е най-справедливия и хуманен модел на обществени отношения. Постулатитена демокрацията и комунизма дотолкова си приличат, че ако не беше пропагандата да определи и заклейми лошите, смущението щеше да е велико. Едно малко дяволско детайлче, наречено „пазарен механизъм”, вмъкнато в комунистическата проповед дава завършена картина на въпроса – „що е демокрация?”.

Искаха ли комунистите народът да е щастлив, а държавата да прелива от справедливост? Искаха! Същото ни казват, че искат и демократите. Но стремежът на комунистите бе наречен утопия. Демократите обещаха наново и всичко.

Какво иска народът? Добри условия на живот. Свобода на придвижване. Свобода на словото и мисълта. Сигурност. Справедлив и еднакъв стандарт за установяване и оценка на фактите във всеки аспект на обществените отношения. Комунистите се провалиха, защото опорочиха с насилствени средства напълно християнската идея за всеобща справедливост, а и обществото не бе достатъчно технологично напреднало.

Не знам зали демокрацията окончателно се провали, но съдейки по резултатите – в този й вид е непривлекателна. Ще отрече ли някой, че богатите стават по-богати, а бедните – обедняват. Странно как в общество, в което справедливостта и закона са уж свещени, е възможна такава огромна разлика в благосъстоянието на хора с „предоставени равни възможности”. Как да обясним, че демокрацията дава възможност за стряскащи, главозамайващи печалби, на фона на подтискаща бедност? Фактът, че подобна печалба е възможна сочи към заключение за несправедливост в разпределението на благата. Перспективата да спечелим състояние ни главозамайва. Да си богат е все едно да си зрящ в царството на слепите, т.е. да си велик.

Защо демокрацията не прави всички ни богати? Нима човекът не заслужава да живее в разкош? А може би, всеки от нас се определя като велик, но малцина забогатяват в резултат най-вече на късметлийския си талисман? А може би демокрацията ни дели на идиоти – 95% и тарикати – 5%? Ами ако случайно не желаете да сте демократ? Тогава ставате враг, който иска да възроди нещо старо, упаднало и тоталитарно ( предположенията варират от ислямски фундаментализъм или национализъм, до площаден тоталитаризъм ). Ако сте безобиден критик на отделни принципи, ви определят като утопист.

Защо демокрацията е живителния бульон, в който плуват всички демагогстващи политически партии? Защото онова дяволско детайлче на „пазарния механизъм и свободната конкуренция” ни подтиква към алчност, груб материализъм, завист, стремеж към власт над други хора, параноя, страх и в крайна сметка пълно оскотяване. Защото само в подобна среда на „състезателност” за доказване на „правилните политически възгледи” и забогатяване, е възможно съществуването на политическата класа. Защото демокрацията ни е отучила да мислим за себе си, като част от едно по-глобално общество, в което щастието е в пряка зависимост не само от нашите близки и познати, но и от екологичното равновесие, благосъстоянието и здравето на хора, които не познаваме и са далеч от нашите ежедневни проблеми. Ние се успокояваме, че има кой да мисли за това – та нали сме определили правителство, учредили сме фондации, създали сме комисии и кризисни щабове, а медиите ни показват от време на време гладуващи сомалийчета.

Дълбоко в човека е генетично заложено състраданието и емпатията, но тези качества са „яхнати” от бюрокрацията, използват се за лично обогатяване, най-банален PR и приглушаване на възмущението ни от ужасяващата мизерия в „третия свят”. Мизерия, за която пряка отговорност следва да носят нашите правителства и политици. Но „третият свят” има предназначението и на сравнителен материал или плашилото, което медиите и политиците размахват, когато общественото недоволство от политическата класа нарасне. Сравнявайки се, ние изпадаме в еуфория от факта, че не сме жители на Могадишу. Впоследствие, в името на „сигурността” се харчат милиарди, взети от данъкоплатеца. Но не нашата сигурност, а тази на властта. Ако честно анализираме тероризма, ще забележим, че терористичните актове, струващи животите на обикновените хора, не са насочени срещу народа. Актът няма за действителна цел физическото „намаляване на вражеското население”, а е криворазбран „удар” срещу властта. Истинската цел е обществото, под влиянието на страха, да принуди управлението да промени или прекрати конкретна политика. Обичайно е твърдението, че посредством тероризма, „войната” която водим на чужда територия, се „пренася” на наша. И в този случай „кучето” е заровено в стремежа към печалба. Вече и на децата е ясно, че съвременните войни се водят от името и в името на икономическия интерес. Правейки ни на пълни идиоти обаче, правителствата заявяват, че истинската цел е „износ” на демокрация с военни методи. Този политически аргумент е сравним с аргументите на самите терористи. Според този модел, ние считаме нашите обществени отношения за най-правилни и като отричаме правото на опонентите си да живеят различно, им налагаме „демокрацията” с военна сила. Да си спомним и сравним аргументите, а и поведението, с тези на Съветска Русия, която изнасяше комунизъм и революция по целия свят, като снабдяваше с оръжие „приятелските” режими или водеше войни с непослушните. Употребата на сила винаги е водело до задънена улица по отношение на политиката, защото ужасът на войната не се забравя лесно, а добросъседските отношения не се градят успешно върху трупове на невинни жертви. Това е и една от причините да не вярваме на политическите причини за воденето на война. Вероятно дори Троянската война, въпреки мита за хубавата Елена, е била плод на икономически, а не на политически интереси. Ще направя предположението, че ако в Близкия Изток нямаше петрол, нямаше да ги има атаките от 11-ти септември, последвалите военни операции с гръмки имена и хилядите загинали. Обяснението и насърчаването на военните конфликти с политически аргументи ползва единствено оцеляването на политическата класа, част от която е и тероризма. Ако политическата класа няма вътрешни и външни врагове, тя ще престане да съществува. Вечната „игра” на политическата класа е да създава, а в последствие да отстрелва инакомислещите. Подобен параноичен подход е валиден и за тоталитарния модел на управление. На практика обаче, недостигът на ресурси за продължаващото действие на пазарния механизъм е в основата на всяка съвременна война, водена от „развитите демокрации”. Пазарният механизъм обрича обществото да служи на един бог – ПЕЧАЛБАТА. Ние наистина не се замисляме, че печалбата винаги е за сметка на друг, а често и за сметка на цели нации. Винаги има губещ – някой, който е съкрушен, обезверен, унижен и обезсърчен от нашето „щастие”, което наричаме „печалба”. Нима това е демокрацията, която уж ни възпитава в почитане и спазване на християнските ценности? Не, това си е най-обикновено демократично лицемерие. Цялата държавна машина в сътрудничество с онези, за които демокрацията е средство за умножаване на богатство и влияние, пазят системата за неравномерно разпределение на благата.

От разкритията на „Уикилийкс” става документирано ясно, че властта функционира съвсем не така, както е залъгвано обществото. Управлението на цели държави изпадна в шок и реагира, както се очаква от предишни модели на поведение. Компрометираща политическата класа информация се скрива или омаловажава, а когато и това не „вразумява” влизат в действие икономически или силово-репресивни методи за „укротяване”. В този случай, атаката срещу „Уикилийкс” бе безпрецедентна. От арест, по повод измислено криминално деяние, до обвинение в тероризъм. Каква обаче е информацията, която се крие най-ревностно? Ще се изненадате, че тя е най-вече технологична и аналитична. Технологиите са на път да лишат „пазарния механизъм” от скритата му същност – измамата и икономическото заробване. Напредналите технологии дават шанс на хората да създадат истински хуманен и справедлив обществен модел, загрижен за оцеляването на природата и човека. Модел, в който липсват явната или скрита принуда, а понятието „печалба” ще съществува само в учебниците по история. Технологичният напредък е ужас за драконите на печалбата и производната им политическа класа. Доколкото е възможно в момента, този напредък се ограничава и използва основно за нуждите на властта. Няма съмнение обаче – пазарният механизъм, със стремежа си към максимална печалба на гърба на всичко, включително и най-вече технологиите, ще падне в собствения си капан. Отпорът на политиците се състои в опит за създаване на „нов световен ред”, в който те ще играят водеща роля. Не случайно и към момента се засилва „ролята на държавата” в световен мащаб. От досегашен слуга на фрагментирани икономически интереси, политическата власт се стреми да установи истински тоталитарен режим на управление с известните му характеристики, като всеобщо следене и намеса в личния живот, биометрична регистрация и проследяване на движението на човешкия ресурс, налагане на драстични ограничения на човешките права в името на „сигурността”, регистрация, следене и въвеждане на ограничителни мерки за „потенциални терористи” и други. Познатият ни от миналото „култ към личността” възкръсва в „култ към реда”. Тези мерки са скрити зад маската на „най-доброто за момента решение”. За засилване на внушаемостта активно се нагнетява най-елементарен първосигнален страх от загуба на здравето или живота, вследствие на вероятен терористичен акт. Моделът на поведение, предполагащ преговори, социални и икономически мерки, както и отказ от политиката на „световен полицай” се обявява за бавен, неефективен и „недостоен” за велика сила. Инакомислието ВЕЧЕ се инкасира, като потенциална заплаха за съществуващия ред. Подлежи на анализ дали монополните структури в опазване на специфичните си икономически интереси не стоят зад „новия ред”. Защото монополното управление на икономиката е върхът на пирамидата в пазарния механизъм. След достигането му, пазарният принцип спира да функционира по начина, описан ни от теоретиците, а монополизма влиза в пълно съзвучие и синхрон с тоталитаризма. На този етап технологиите са впрегнати в налагане и усъвършенстване на тотален контрол. Но тези, които градят „новия ред”, по навик не се съобразяват с човешкия фактор. Въпреки всички трудности, не е далеч деня, когато реализираните иновации ще ни лишат от икономическата зависимост и монопола на политическата класа. Утопия ли е това?

Владимир Владимиров