–

Който е бродил по планините знае. Върхове, езера, поточета, гори. От езерата тръгват малки тънки ручейчета, спускат се надолу. Разрастват се, набират сила и вече като пълноводни реки даряват равнините.
В странната земя нещата стоят по друг начин. И там има планини и езера, но в долините няма капка влага. Всичко е напукано, изсъхнало и мъртво. По тези земи живеят само сенките на някогашните хора.
Тръгнах по старото корито на една река нагоре в планината. Стигнах бент. Кой беше вързал водите на реката? От другата страна на преградата гледката беше различна. Попитах един местен жител на кого са земите, кой е спрял водата?
– Господарят Цеко – беше отговорът. Продължих нагоре, срещнах нова преграда. Зад нея отново попитах чии са тучните ливади.- На Господаря Вальо – отговориха ми. Заизкачвах се все по-нагоре и нагоре. Стигнах чак до езерото, от което извираше реката. По пътя си срещнах много бентове, прегради, диги. Бяха така изградени, че да се пропуска вода до следващата. Навсякъде разпитвах кои са собствениците на богатите земи. Чувах различни имена: – Господарят Гриша, Господарят Сергей, Господарят Бойко, Господарят Иван, Господарят Доган….- Мнооого Господари, много нещо. Всеки си живее райски, а долу  нито капка.
Затичах се обратно към земите на сенките. Разказах им какво съм видял. Попитах ги защо не се съберат всички заедно и да освободят реката. Да съборят преградите. Да накажат самообявилите се за господари и да си върнат живота. Сенките мълчаливо преминаваха през мен. Правеха се, че не ме чуват. По едно време като видяха, че не се отказвам да ги тормозя с въпросите си ме наобиколиха:
– Тръгвали сме няколко пъти да си върнем реката, но по пътя винаги се скарвахме. Все не можем да си изберем водачи. Единият бил криминално проявен, другият щял да ни излъже, третият бил пратен от Господарите, четвъртият… Винаги си намирахме повод да се оплюваме сами себе си, да се мразим помежду си. В караниците забравяхме за какво и накъде сме тръгнали и се връщахме обратно. И така всеки път. Хващахме се за маловажното и пропускахме главното. Ти не си тукашен и явно не знаеш, че по нашите земи не надеждата умира последна, а завистта.
– Добре де – учудих се аз – eто, вие сте прозряли истината. Какво ви пречи да се организирате, да се съберете и да освободите реката?
Подобията на хора се разтеглиха в тъжна усмивка:
– Ти май не ни чу, ние се мразим помежду си  повече отколкото мразим Господарите. Опитай се да разбереш къде си, огледай се. Ти си в земята на сенките. Тук завистта умира последна.