за реалността в България
Диваните на хората батерии
Вечер. Стоя на балкона. Гледам блоковете наоколо, светлинките в стаите. Какво ли правят хората? Мъже, жени, деца. Вечерят, гледат телевизия, мият се и си лягат да спят. Сутринта стават, пак се мият, закусват и тръгват на работа, на училище. Вечерта отново светват лампичките си и пак – в кухнята, пред телевизорите, в банята и по леглата. На следващият ден – пак същото, и отново, и отново. И така докато старите не умрат, докато младите не остареят. Живеят в кутийките си, в клетките наречени апартаменти за благозвучие. Раждат се, въртят се в кръг и умират. След тях – изтъркани дивани.
Нещо в цялата картина ми напомни за сцена от филма “Матрицата”. Там хората бяха подредени пак в клетки, един над друг, един до друг, бяха вързани на системи, които да ги поддържат живи. Огромни плантации, безкрайни депа от складирани хора. Тях ги изсмукваха, изчерпваха енергията им. Човеци – батерии. Във филма плантациите от човешки същества се експлоатираха от машините. Бездушни, без сърца, всемогъщи машини строго следващи програмата си. Системата функционираше безупречно, човешките същества бяха нещо като тор, изобщо неосъзнаваха, че са само храна. Господарите – машини се бяха погрижили за човеците – батерии, бяха им създали изкуствена реалност. Храната обичаше, мразеше, страдаше или пък изпитваше щастие. Дори мечтаеха, женските батерии – за това как да си изскубят веждите и после да ги нарисуват по-така, по-иначе, например по средата на челото… Мъжките – за жени с нарисувани вежди. Идилия. Е, както си е редно по филмите, там имаше и прогледнали. Хора, които се бяха събудили, бяха се измъкнали от плантациите за батерии. Човеци, които са осъзнали, че това не е техният живот, че сами трябва да си извоюват правото да не бъдат храна. Тези неподвластните на машините, вместо да си живеят на воля се бяха нагърбили със странната задача да освободят другите. Кой знае защо бяха превърнали свободата си в борба против системата. Бяха готови да жертват себе си в битка срещу машините-господари. И то за какво? За да освободят събратята си. Да им помогнат да осъзнаят, че са хора.
Чуден филм. Между другото, тези свободните също умират, техните дивани не изглеждат по-различно от диваните на хората-батерии.
Пак се загледах в прозорците на съседите. Дали някой от тях гледаше към мен? Дали сред тях има такива, които са гледали същия филм?
Ивайло Зартов
Хората си мислят ,че това е най–добрият начин на живот за тях.И аз като теб гледам вечер светещите апартаменти ,който по скоро изглеждат като затвори. Хората доброволно си стоят под домашен арест и си мислят,че са свободни и това е живота.Пък и това е целта на кукловодите -глупави хора се манипулират най-лесно !
Много сме тези, които не харесваме матрицата на живота си, проблема е в липсата на кураж да се опълчим срещу статуквото, привидно наличната ни свобода няма реални измерения. Обхванати сме от борбата не само за храна, а и за всевъзможни и повечето ненужни продукти на съвремието ни. Все повече се отчуждаваме, все повече се самоограничаваме в общуването. Изгубваме истинската човешка същност и ако не насочим развитието си в посока на замяна на варварското консумиране в пестеливо и прецизирано задоволяване на житейските потребности, в промяна на взаимоотношенията в посока на добронамереност, взаимопомощ и уважение, да насочим усилията си в създаване на красота и хермония, то не ни чака нищо добро. Вероятно ще оцелеем, мъдростта на живота не би допуснала унищожението ни, но със сигърнос ще ни се случи катаклизъм. Бих искала да съм оптимиста, който дава надежда на всички хора.