Де ми е пушката? Де ми е сабята?

Денят на Ботев и падналите за свободата на отечеството – 2-ри юни. На площада както всяка година се провеждат церемонии. Строени войници, граждани и на най-личните места – големците. Нашите управляващи, политици от всевъзможни партии и официални гости. Картината е тържествена. Хората гледат с лека утайка шоуто, а чорбаджиите с изпънати патетични маски на лицата всячески се стараят да подсилят драматизма на събитието. Всеки един от агите си е придал такава важност, сякаш без него ще се свърши света. Все едно на него му отдават почит.

Гледах, гледах, па се плеснах по челото и си викам: “А бе, причината да сме тук на тоя площад не е ли Ботев, тия пауни какво са си лъснали толкова перата, да не са в размножителен период?”. Представих си как започват да се чифтосват направо пред духовата музика и не издържах. Разсмях се, ама така започнах да се смея, че чак се заливах. И както се казва: много смях не е на хубаво, стана от играчка – плачка. Задавих се и взех, че умрях. Направо там на площада. Велможите дори не мигнаха, нищо не смути величието им. Хората се разтичаха насам натам да ме спасяват, но беше късно. Аз вече бях горе. Между нас казано, позицията за наблюдение е идеална. Всичко се вижда, като на длан.

Докато гледах суматохата долу някой ме побутна по рамото. Познах го! И как не? Това чело, тая брада, тези очи, ама какви очи само!

– Христо, и ти ли гледаш как те споменуват долу?

А погледът му един гневен, режещ:

– Гледам аз, гледам ги всяка година и всеки път ме е яд, че да съм знаел, че ще сменим турското робство с наше си българско. Пък да бях погалил със сабята си бащите на тия изедници, изобщо да не се бяха раждали. Всяка година ги гледам, мамицата им, как се надуват на площада, ще се пръснат. Че те са по-лоши от турците бе! Ония ни колеха, бесеха, насилваха, ограбваха, но поне не ни лъжеха. А тия все обещават, сладки приказки на народа говорят, пък го прокудиха. Немили, клети, недраги се скитат българите по света. А тези дето останаха, по-тежко от роби живеят. Ама и на тях съм бесен. Защо скланят глави, защо ги търпят? Къде са сърцата мъжки  юнашки? Всеки път отново и отново умирам от яд и мъка, като ги гледам и едните, и другите.

– Христо почакай – казвам му – навремето е било ясно: от едната страна – ние, от другата – те. А сега много партии, много лагери, хората се дърлят помежду си и някак гнева им утихва и не може да събере мощ.

Той ме удари с поглед:

– А бе, вие слепи ли сте, луди ли сте, що ли? Няма партии, няма лагери. Пак е същото. Ние срещу тях, само дето бейовете са българи. Никаква друга разлика няма. Ах, мале-майко юнашка! Де ми е пушката? Де ми е сабята?

Ивайло Зартов, 2 юни 2012 г.