“Бандитска Топлофикация”

Гост автор Eмил Измирлиев

БЕЗ ТОПЛОМЕР НА ВХОДА НА ЖИЛИЩЕТО СМЕТКИТЕ СА ФАЛШИВИ И ИМАМЕ БАНДИТСКА ТОПЛОФИКАЦИЯ

– Преди да започнем нашия разговор, е важно да уточним за читателите, че Вие не се борите с “Топлофикация”,а сте написали книга за машинациите й след като с фолшиви пидписи сте били направен неин абонат…Въпреки, че никога не сте искали да ползвате услугите й и дори сте удостоверили нотариално, че в апартамента ви няма парна инсталация. Разкажете историята. – В книгата си съм разкрил как става зарибяването. Когато се строи един блок, той, кой знае защо, се прави задължително топлофициран и всички живущи в него насила стават абонати на “Топлофикация”. Нашият блок е от новия модел и тръбите за парното са в коридора с хоризонтални щрангове. Една тръба се отклонява към апартамента на всеки и това позволява, който не иска да има парно,да я отреже, както направих аз. Още при построяването на блока инвеститорът, които е в комбина с “Топлофикация”, ме заплашваше непрекъснато, че ако не ми се направи парна инсталация, целият блок няма да бъде приет и всички ще останат на улицата. – Значи ви хващат в капана на “Топлофикация” още от първата крачка? – Точно така. А аз не искам да ползвам парно по две причини. Първо – топлофикация не може да извършват тази услуга. Второ – намерил съм си друг начин за отопление – радиатори от третото хилядолетие с инфрачервени лъчи, които отопляват само човешкото тяло и са много икономични. В резултат – в момента температурата в жилището ми е 24 градуса, в коридора на блока, през който минават тръбите за парното е 7 градуса, а при съседа, който има парно, е 16 градуса и той по никакъв начин не може да покачи температурата без допълнително отопление. Ако включи обаче допълнителна печка, рискува да му се увеличи, не само сметка за тока, но и тази за парното, тъй като покачването на температурата увеличава и върху показанията на уредите за дялово разпределение. – Как започна вашата сага с “Топлофикация”? – В един прекрасен ден на вратата ми звънна домоуправителят и каза, че трябва да подпиша декларация, че се отказвам от услугите на “Топлофикация”. Обясних му, че не мога да се откажа от нещо, което никога не съм ползвал. Написах една скадална декларация до “Топлофикация”, в която им обясних, че нямам парно, нямам инсталация и не искам да ползвам техните мечешки услуги и ги предупредих страховито, че ако продължават да ми досаждат, ми дължат обезщетение от 1 млн. евро. Домоуправителят занесъл тази декларация в “Топлофикация”. Там, разбира се, озверели, като я прочели, и отказали да я приемат. В крайна сметка спряха парното на всичките 39 апартамента като им обясниха, че причината съм аз. Съседите правиха протести пред вратата на апартамента ми, гасиха ми тока, а детето ми тогава беше на 4 години. Казах им: “Приятели, ако наистина от мен зависи да имате парно,при тези ваши репресии, никога няма да имате тази бандитска услуга, и ги посъветвах да протестират пред кабината на Вальо Топлото”. Накрая попълних друга декларация, че не желая да ми се открива партида, но някой, пак явно не я е харесал и ме е подписал, че искам точно обратното – да ползвам услугите на “Топлофикация”. Така започна нашата любовна история с Госпожа парно, която роди книгата ми “Бандитската топлофикация”. Импулсът дойде от следващия шеф на “Топлофикация” Петко Милевски (когото нарекох Петко Студеното), който обяви, че ще спира парното на тези, които не плащат. Стана ми драго…и смешно, защото аз нямам какво да ми спира и после се появи първата част от сагата ми в писателския вестник „Словото днес”. Тя беше предадена при засилени мерки за сигурност на тогавашния кмет на столицата Бойко Борисов, който съм сигурен, че не я е прочел… – Кога се роди идеята за отказ от услугите на топлофикация, който доведе до това нестандартно разследване срещу Госпожа Парно? – Навремето живеех на квартира, радиаторите ни бяха запечатани. Така беше по стария закон – ако си запечаташ радиаторите, не плащаш нищо. Обаче онези от “Топлофикация” се усетиха, че нещо взеха да им намаляват доходите… Тогава явно са хванали онези дребни хорица,погрешно наречени депутати, които промениха закона така, че със задна дата(супер незаконно!) всички стават абонати на “Топлофикация”, само защото в блока им има тръби. Не за първи път в България бе приет един антиконституционен закон. В Закона за енергетиката е записано нещо, което го няма никъде по света – дори и да си откачите тръбите и да нямате никаква връзка с “Топлофикация”, вие продължавате да бъдете нейни абонати, защото в блока ви има тръби. Сиреч българският гражданин, чрез един закон, е принуден да плаща данък на “Топлофикация”, каквото се явява таксата „сградна инсталация, за това, че в неговия блок има тръби. Нищо, че всички тези загуби трябва да са за сметка на Госпожа Парно – нейните клакьори – бандитските топлинни счетоводители -пеят една и съща цинична песен – всичката топлина, която влиза в един блок, трябвало да се плаща… Получава се комична ситуация- хора без парно да плащат за тези, които имат парно, защото им ползвали топлината… – В какво се състои бандитизмът на “Топлофикация”? – Създадена е стройна система за ограбване на българските граждани със закон. Закон писан специално за монополиста, не за българските граждани, които имат право да бъдат само роби на топлофикация…. Основното противоречие е, че абонатите са лишени от конституционното си право да избират как да се отопляват. “Топлофикация” реално не притежава нито една молба от нейните 420 000 абоната (само в София), в която да пише, че те са съгласни да бъдат отоплявани при сегашните условия. Най-големият бандитизъм се състои в това, че “Топлофикация” извършва услуга БЕЗ ЗАКОНЕН ТЪРГОВСКИ УРЕД за продажба на енергия- ТОПЛОМЕР НА ВХОДА НА ЖИЛИЩЕТО НА АБОНАТА. В Закона за енерегетиката ясно е записано, че “Топлофикация” ПРОДАВА енергия, а не я ПОДАВА и тя може да се измерва само с този топломер, а не този в абонатната станция. Той позволява да се отчете каква енергия реално се ползва от абоната и за отопление, и за топлата вода. След като няма този законен търговски уред “Топлофикация” не може да извършва тази услуга, следователно не може да издава фактури, на които пише колко енергия е употребена. Престъпната дейност на „Топлофикация” продължава реално с издаването на фактури с невярно съдържание, писани на коляно, защото по прогнозни данни не могат да се правят подобни финансови документи. То е като да отидеш в магазина и да ти кажат: “По прогнозни сметки вие ще изядете 100 хляба и ние сега ще ви вземем парите за тях, а после, като изядете два, ще ви върнем останалите пари.”.Фактически това е незаконно кредитиране на фирмата от гражданите, а „Топлофикация” нагло начислява и лихви върху тези незаконни суми -годишно около 50 млн. лв – отново незаконна банкова дейност!Комичното е, че в края на отоплителния сезон бандитските топлинни счетоводители правят изравнителни сметки – отново съвършено незаконни, защото са съставени по показанията на уредите за дялово разпределение, монтирани на радиаторите.А дори и детето-чудо на кабинета министър Добрев призна тия дни, че те не са уреди за търговско отчитане, но, странно, не последваха никакви санкции, нито пък беше отнет лицензът на “Топлофикация”, както би следвало. Сега в обществото усилено се заговори, че тези незаконни уреди трябвало да се отчитат по-често, дари дистанционно. Колкото и пъти да ги отчитат, те няма да покажат нищо вярно… защото – няма да се уморя да повтарям, това, което всички премълчават – единственият ЗАКОНЕН търговски уред е ТОПЛОМЕР на входа на жилището на абоната! Докато той не се постави, трябва да се отнеме лицензът на „Топлофикация”! – Измамиха ли ни с уредите за дялово разпределение, които ни задължиха да накичим по радиаторите и кой носи вината за това? – През 2001 г. тези уреди бяха подарени на топлофикациите, а след това те заедно с фирмите за топлинно счетоводство ги продадоха на хората и спечелиха от това само някакви си стотина милиона лева. Сега върви една кампания тези уреди да се подменят и да се приберат още толкова, въпреки че такава подмяна липсва в десетгодишните договори на блоковете! А резултатът ще си остане все така плачевен – надписани сметки, фактури с невярно съдържание, ограбени над 3 000 000 души в страната… – Кой печели от тази далавера и кой я покровителства? – Интересно, че стане ли дума за “Топлофикация”, всички млъкват. Имам силното подозрение, че над тази фирма има сериозен политически чадър от всички политически сили, които мълчат като риби за далаверите на топлофикация. Питам се как може да има книга като „Бандитската топлофикация” и за 27 месеца, от както е излязла, нито един политик да не обели дума, че тя съществува, а това я прави най-актуалната книга, все едно, че днес е излязла.Ето един още един скандален пример как се решава проблема с незаконната „сградна инсталация”. Предишният омбудсман Гиньо Ганев ДВА пъти сезира Конституционния съд за това, че тя е незаконната. В мотивите на протеста му единствено Съюзът на юристите в България дава становище, че не може да се плаща услуга, която не е поръчвана и не се ползва. Но КС не се съобрази САМО с това мнение и постанови, че таксата е законна и дори обвинява в решението си хората, които нямат парно, че пречели на тези, които имат… Надявам се новият състав на Конституционния съд да се самосезира и да ревизира това антиконституционно решение на Конституционен съд на страна-членка на ЕС. Още повече, че, според Еврпейската директива 32/2006 таксата е незаконна, а трябва да се плаща само РЕАЛНО изразходваната енергия… Иначе парадокси от вида в един блок 50 апартамента да плащат на 26 абоната удоволствието да имат парно… Тази аномалия трябва да се премахне, писах в отвореното си писмо до президента Плевнелиев, което му пратих на 6 февруари т.г. В него правя конкретни предложения какво трябва да се промени в услугата парно в интерес на хората, а не на бандитската топлофикация. Главното е – всеки е да има право да избира дали да бъде абонат, а не това да правят половината негови съседи. Второ – да се премахне таксата за „сградна инсталация” по-причини, изброени по-горе. Дори в новия Закон за енергийната ефективност е записано, че трябва да има топломери на входа на жилището. А какво прави в момента от “Топлофикация”? Отчитат по един топломер на входа на блока ПОДАДЕНАТА, а не ПРОДАДЕНАТА енергия Сериозни са кражбите на Госпожа Парно с мечешката услуга „топла вода”, защото в абонатните станции на блоковете ЛИПСВА втори топломер, който да измерва енергията за загряване на водата. Как тогава тя се разпределя между абонатите. Отново се пише на коляно, че водата се загрява с толкова много киловатчаси, че, ако те наистина се използват, водата ще се изпари, а тя пристига студена, студена, а сметката за нея – солена, солена… И още едно сериозно престъпление на „Топлофикация” – на вниманието на министър Дянков – чрез тези фактури с невярно съдържание за парно бандитската фирма източва сериозно ДЪРЖАВНИЯ бюджет със сметките за болници, детски градини, държавни учреждения,с енергийни помощи за социално слабите, които директно се превеждат на монополиста. Един скандален пример за отопление НДК плаща 200 000 лв. месечно и още 8 000 лв. за топла вода… Уж министър Дянков се стреми към бюджетни икономии, а под носа му топлофикациите крадат като за световно… – Откъде идват високите сметки за ток и вода според Вас?? – Проблемът със сметките за тока е следният: държавата произвежда ток на цена 4.8 ст. за киловатчас, продава го на ЕРП за 7.5 ст. , а те ни го продават без капка срам за 17,2 ст, т.е. с 10 ст. по-скъпо. Защо правителството позволява тази аномалия? Същото е и със “Софийска вода”, която купува от държавата един кубик за 0,001 ст., а ни го продава за 1.76 лв, цена , утвърдена от паразитната структура, наречена ДКЕВР. Има ли по-голям грабеж от този! Народът го е казал – не е луд този, който иска тази цена, а който му я позволява. – Ами така уж е по договор. – Да, защото ДКЕВР им утвърждава големи разходи, за да се оправдае повишаването на цената на тока. Второ – не може ЕРП сами да си проверяват електромерите си, които ползват. Все едно този, дето продава домати на пазара и сам да си проверявам кантара. Ами естествено, че съществува възможност да направи така, че да мери много повече, ако никой не го контролира!

– Да се върнем към парното – когато нещата стигнат до съд, какво става? – И тук има още един голям скандал – фактурите с невярно съдържание на “Топлофикация” съдържание се приемат за доказателства в съда. Не реагира на тази фалшива фактура нито НАП, нито общината, а кметът Фандъкова ги плаши с глоби за невярно отчитане – бълха ще ги ухапе топлофикация и топлинните счетоводители, които вече са натрупали милиони. От екрана на една телевизия попитах в прав текст министър Дянков как е възможно да не фалира фирма като „Топлофикация” с 500 млн. лв. Задължения, а вместо това тя плаща 24 млн. лв. заплати на служители и 100 000 лв. заплати тримата си шефове. Призовах го да се отнеме лиценза на “Топлофикация” заради липсата на търговски уред – топломер на входа на жилищата. Досега не ми е отговорил, вероятно защото не го питам за пенсиите на гърците… Подарих книгата си “Бандитската топлофикация” и на новия главен прокурор – Сотир Цацаров в деня на встъпването му в длъжност с предложение да се самосезира за далаверите на този октопод. Подарил съм я и на премиера Орешарски в първия ден на встъпването му в длъжност, като се надявам да свърши това, което не успяха другите преди него, ама нада ли ще го доживея… Има я на председателя на парламента Михаил Миков, депутати от различни партии, от които зависи да се промени законът. Защото е скандално в момента и законът, и съдът да работят за монополистите и делата за незаконните сметки да се водят тайно от потребителя. Съдебната система не трябва да образува дела срещу длъжници за парно, след като няма топломер на входа на жилищата…, а тя го прави! – Може ли един обикновен български писател, както вие се определяте иронично, да се пребори за правата на хората и да промени нещата? – Иронията ми е преднамерена- един обикновен български писател и един български президент могат да седнат и да направят нещо за нацията по тази проблем – така написах в писмото си до Плевнелиев още на 6 февруари 2013 г по време на протестите, а някаква чиновничка от президенството пратила писмото ми до Министерството на икономиката, като че ли аз не мога и сам да го направя! Дотогава можем да даваме добри примери от живота на топлофикация, като този на шефа на парното в Сливен, родния град на бившия депутат от ГЕРБ Диан Червенкондев, който прави бутафорни опити да промени закона за енергетиката в полза на абонатите на парно. Да се поучи от съгражданина си, който реши да не събира незаконната такса „сградна инсталация” и спечели отново 70 на сто от абонатите.Ако и на другите места се махне този незаконен данък незаконните сметки ще намалеят между 40 и 60 на сто. Когато се сложат и топломерите на входа на жилищата, сметките ще паднат още няколко пъти… – Каква е ролята на монополите за обедняването на хората? – В момента ние нямаме диктатура на пролетариата, нито диктатура на Бойко Борисов, а диктатура на бедността. Чрез надписани сметки за ток, парно, вода и други услуги се ограбват обикновените хора и най-вече пенсионерите, чиято пенсия изтича като вода в пясък в касите на монополистите. При тези благоприятни условия за грабеж хората са превърнати в роби. Диктатурата на бедността е най-страшната от всички. Тя кара българските граждани да се чувстват ужасно в собствената си страна. Правителството на Орешарски има един полезен ход – да ОТНЕМЕ ЛИЦЕНЗА на топлофикациите и на фирмите за дялово разпределение, както това стана в Полша – там една зима хората се топлиха кой както може, а сега има частна фирма, която е направила тази изключително скъпа услуга желана от 80 на сто от старите абонати и най-важното – отоплява хората, а не ги ограбва като българските си „колеги”…

Със себе си разговаря Емил Измирлиев, обикновен български писател Емил Измирлиев е роден в Дупница. Член е на Съюза на българските писатели. Има 40-годишна кариера в медиите. Работил е във вестниците „Стършел”, „Пиринско дело”, „Разложки край” и „Демокрация”. Има над 15 000 публикации. Автор е на книгите „Птица ли е като птица” и „Бандитската топлофикация” и на сатиричната абсурдна пиеса „Мутрата топлофикация”, която е депозирана в Сатиричния театър. Автор е и на двама синове и на една дъщеря, а това е и най-голямото му творческо постижение в живота, признава писателят.

Нашата отговорност за това, че сме създадени Хора

Гост автор Диана Тодорова

„В началото бе Словото”

          Мисълта, изразена чрез словото, носи информация, която създава реалност, създава живот. Ние също сме изцяло информация, получила реалност чрез словото и сме отражение на Същността, създала вселената. Словото дава форма на всичко съществуващо и всяка дума е заредена с огромно и точно определено количество информация, която предизвиква в нас асоциации, които съдържат и чувства, и емоции, и мисли, и определени настроения, и всичко необяснимо, което всеки от нас усеща дълбоко в себе си – в най-тънките енергийни структури на душата си.

           Ако осъзнаем всичко това ще внимаваме много за думите си, защото всеки от нас носи лична отговорност за правилното им използване. Не случайно се е родил изразът: „Казана дума – хвърлен камък”. Както, когато хвърлиш камък в спокойна вода и той предизвиква движение, което все повече се разпространява на все по-голямо пространство, така и думите резонират в океана, наречен човешка същност. Някои от тях докосват само повърхността му, но други, по-тежки, потъват на дъното и остават там завинаги да напомнят за себе си. Човек трябва да носи отговорност преди всичко за думите си, защото действията са просто тяхно продължение.

           А истината? Трябва ли винаги да казваме истината на хората около себе си? Аз мисля, че – да. И коя истина? Тази – за нашите чувства и действия. Първо трябва да имаме смелост и отговорност да я признаем пред самите себе си, а след това – и пред другите. Самозалъгването и отлагането поради страх да не нараним някого, само задълбочава проблемите. За съжаление в повечето случаи истината носи болка, както за самите нас, така и за другите. Болката произтича от факта, че човешките ни желания и страсти са или по-големи от това, което можем да дадем на другите, или от това, което се страхуваме, че няма да получим от тях. Но болката носи пречистване. Чрез нея показваме сами на себе си или на другите, че трябва да сме честни и отговорни за нещата, които искаме или не искаме, за желанията, които надхвърлят собствените ни възможности и способности и най-вече да се научим да даваме, подтискайки желанието си само да получаваме. Вселената все пак е една затворена система, в която, за да има хармония и баланс, трябва да съществува знак на равенство между енергията на отдаването и тази на получаването. Никой от нас няма право да очаква, че ще получи нещо, преди да се научи да дава.

            Затова и истинската човешка любов е преди всичко непреодолимото вътрешно желание да дадеш всичко от себе си на другия – без очаквания, без условия, без претенции, безрезервно. Вътрешното ти удовлетворение се ражда от това, че можеш и искаш да го направиш. Обичаш, защото чувството е по-силно от егоистичното ти Аз. Обичаш, без да можеш да определиш защо точно този човек, без да теглиш на кантара добрите и лошите му качества. Обичаш естествено и безусловно.

             Истински щастливи можем да наречем хората, които са го изпитали. Никое друго чувство не ни приближава толкова до Първоизточника, колкото Любовта, стига още по-дълбоко в себе си да усещаме, че любовта към Създателя е нашата истинска същност.

Любов, която няма нужда от доказателства, достатъчна е вярата, че сме създадени от нея.

Диана Тодорова, 22 септември 2013 г.

Приказка за един стар кон и неговите таланти

Гост автор Мариана Христова

Един стар кон мъкнел своята каруца с тъги и желания по един вечен път, дето всички минаваме и заминаваме. И дето минел конят, товарели минувачи каруцата му със своите тъги и желания. И ги дърпал конят, и ги пренасял по пътя си, додето можел, а после се появявали нови и нови минувачи, и слагали в препълнената каруца нови и нови товари.

Един ден конят толкова се уморил, че не можел да мъкне вече дори само своите тъги и желания. Спрял се той и си казал, че би било по-добре да е невидим и сляп. Невидим за минувачите и сляп за неспирната, вечна и разнолика човешка тъга. Но не можел да бъде невидим и сляп, не му било писано да има точно такива таланти. Той не бил като мнозина свои събратя – къде по-силни, здрави и бързоходни коне, които придвижвали натруфени каляски и били обгрижвани за това доволно и предоволно. Обаче в каляските никой не можел да пусне свободно никакви свои желания. Те били затворени и недостъпни за някакви си там вървящи пеша минувачи.

„Ех, поне да ми беше останала сила в крилата – казал си старият кон, който разбира се не бил какъв да е, а такъв, дето можел преди не само да върви и препуска, но и да лети. – Тогава тъгите и желанията на всички тези нуждаещи се от малко внимание, разбиране и признание хора можеше да ги пренеса не бавно и стъпка по стъпка, а само с някой-друг замах на крилата…“. Но не бил вече млад, нито крилата му можели да го понесат – и заедно с него да извисят за малко всички онези мечти и надежди, в които ходещите пеша не можели да повярват сами.

Тогава конят си спомнил, че е имал все пак и ездач. Че е имал стопанин, който бил способен да го щади и подкрепя. И което е още по-важно – да знае, че не е сам. При това да бъдеш стопанин на един крилат кон, дори когато е стар, разбира се не е нищо лесно. Крилатият кон не търпи юзди и команди, не върви, накъдето му кажеш, и не се подчинява на никого. Но когато неговият стопанин се уморил да се грижи за него – понеже и хората, не само конете, могат да губят крилата си – старият кон продължил да мъкне каруцата си, без никой да се грижи за него.

Той знаел, че няма да може вече да поеме всички тъги и желания, които среща по пътя си. Знаел и, че минувачите няма да разбират защо не всичките им желания и тъги намерят място в неговата каруца. Но се надявал все пак да му стигнат силите да върви още малко по пътя. Да избута донякъде спънатите надежди, самотните викове и неуверените таланти. И когато някой ден съвсем престане да може да тегли, да не му се присмеят поредните минувачи, че вместо пегас, който да извисява мечти и желания, са намерили само една стара, изгубила себе си кранта.

Мариана Христова, 02 ноември 2013 г.

Костюмираният Бог (Кандидатът)

Гост автор Владимир Владимиров

Колко добре трябва да познавате един човек, за да му заемете 100 долара? А как ще реагирате, ако дочуете, макар и от недоброжелател, че няма да си получите обратно парите?

Съпоставете този частен случай с истинската степен на доверие, която всеки политик се стреми да получи, за да упражнява властта. Как го постигат? Като отново ни правят на идиоти. По време на предизборната битка управлението на държавата се представя като работа, която може да бъде свършена качествено само от един кандидат или една партия. Конкурентите се обливат един друг с обвинения за некомпетентност, корупция, неправилност на идеите и тъмно минало.

Нормалният индивид, прилагайки простичките житейски принципи, няма да повярва на голи обещания. И тук влиза в действие мелачката на медиите. От всеки ъгъл ви гледат усмихнати кандидати с топли, бащинско-загрижени погледи. Опитват се да ви докарат до истерия от вероятността кандидатът Х да спечели. Това ще е пагубно за нацията – научавате от поредния телевизионен диспут. На другия ТВ канал научавате същото за кандидата Y. Отвсякъде тръбят заплахи и обещания. Напудрени или оплюти от медиите, кандидатите дори не се стараят да говорят смислено. Целта е да ви трогнат с някой универсален, разплакващ  холивудски  жест. Кандидатите обсебват всеки възможен сегмент. Един ден берат сливи, друг монтират релси, а трети  ги изпитват в някое провинциално школо. И всичко това – под бдителния поглед на медиите. Подобен опит за примитивна манипулация е обиден, но нека не забравяме, че избирателят е идиот, който следва да бъде довлачен до урните с всички, привидно ненасилствени средства.

Каква е цената на сделката? Обещания, за които предварително се знае, че няма да бъдат изпълнени, срещу вашия глас. Колко струва той в действителност? Явно доста, за да се ангажират всички медии, клубове по интереси, женски дружества и всякакви комитети в предизборната битка. Явно е наистина ценен този глас, за да се харчат милиарди в подобни кампании.

Политиците искат от вас да пуснете една хартийка в една кутия, за което може да получите дори безплатен обяд. Никой не ви казва обаче, че се иска и друго – да им заемете няколко милиона безвъзмездно и да им поверите живота и здравето си за период от няколко години. Как ли щяхте да гласувате, ако го осъзнавахте? И дали щяхте да развявате безгрижно националния флаг по митингите? Как ще гласувате, ако предварително знаете, че синовете ви ще загинат на другия край на света във военен конфликт, отпочнат от вашия кандидат? Или, че ще загубите жилището и работата си в резултат на „мъдрото” управление на вашата партия? Няма как да знаете. И няма как да го предотвратите, гласувайки съзнателно за определена политика, в опит да проявите здравомислие, защото всички те ви обещават Рая на тепсия и изглеждат благи, като семейния свещеник. А да се ориентирате в разнообразните политически нюанси е интелектуален подвиг. Умишлената неяснота ви отказва от всеки опит да ги анализирате.

Какво ви казва костюмирания кандидат- Бог? Той ОБЕЩАВА! Дори, когато заявява с твърдост в гласа, че „ нищо не ви обещава, но ако го изберете…”, той ОБЕЩАВА с намигване. Тъй като сме идиоти, ние решаваме дали да му повярваме, преценявайки телевизионните му изяви. Сигурно няма да се изненадате, ако ви кажа, че полубожеството и неговия многоброен предизборен щаб, са прекрасно запознати с това обстоятелство. Така че, всичко ужасно много напомня купуване на циганска булка с наддаване.

Нека отново вземем пример от реалния живот. Ще назначите ли за свой доверен счетоводител човек, за когото единственото, което знаете със сигурност е, че изглежда обещаващо, а тембърът му кара съпругата ви да изпада в еуфория?

Нациите се различават в своя темперамент и това се отразява върху политическите им системи. Но е правило, че полярните политически възгледи в обществото се „отглеждат” и култивират изкуствено от политическата класа. Без такива непримирими /често само в детайлите/ позиции, кандидатът или партията не биха могли да се идентифицират и да бъдат „разпознаваеми”. Нормалният живот, отдаден на семейство и работа, бива „заразен” с вируса на политическите пристрастия. Освен в идиот, се стремят да ви превърнат в политическо зомби, да обсебят съзнанието ви с идеологии, превръщайки съседа, или дори вашите брат, сестра и родители в лукави и коварни политически врагове. Този театър се играе в името на ВЛАСТТА. И ако сме достатъчно глупави, освен своя глас им подаряваме мисли, емоции, време и енергия.

Моментът, в който ще се чувствате пълен идиот, ще настъпи в средата на властовия мандат, а до началото на другия ще имате време да забравите.

Митът за непогрешимия, неповторим и въздесъщ  богоподобен политик или партия, които единствени са в състояние да подобрят живота ни и няма никаква друга алтернатива, е поредния балон, предопределен да се спука.

Каква цена плащаме, участвайки в неговото „надуване”?

Владимир Владимиров, август 2013 г.

Как властта ни прави на идиоти (Първичната Утопия)

Гост автор Владимир Владимиров

Функционирането на обществото в настоящия му вид се базира на утопии, митове и задкулисни действия. Лишената от здравомислие и обречена на пълен провал политическа класа, няма друга алтернатива за оцеляване, освен да ни прави на идиоти. Само така е възможна перманентната ротация в управлението на едни и същи политически противници, въпреки цикличните икономически кризи, глобалното обедняване и предизвиканите екологични катастрофи – пряк резултат от „компетентното” им управление. И все пак ние периодично се „хващаме” в капана на „поисканото доверие от избирателя”. Как става това?

В името на благоденствието. Обичайна, банална предизборна лъжа е обещанието за възходящо разбогатяване на обществото. В действителност е възможно само кратковременно натрупване на финансови и материални активи у населението. Няма как всички да сме богати и щастливи в общество, подчинено на надпреварата, безогледната конкуренция и така наречения „пазарен механизъм”, тъй като в такова общество благоденствието на един, винаги е за сметка на друг.

Дори най-повърхностният прочит на историята показва, че финансовите и икономически кризи възникват абсолютно закономерно, в момент, когато пазара е „оживен” и народът е склонен да харчи повече, отколкото получава. Кризите много често са резултат от „пукането на балона”, тоест от комплекс свръх очаквания за бързо забогатяване. Това проявление на алчността се подклажда настойчиво и е фундаментална характеристика на консуматорското общество. Всеки втори лев, който получаваме за труда си, се харчи за нещо, от което нямаме действителна нужда. Една трета от спестяванията ни отиват за данъци, изхранващи държавната администрация, която по подразбиране функционира неефективно. Народът обеднява и задлъжнява на кохорти от банкови, лизингови и осигурителни институции. Същевременно вътрешният и външен дълг на държавата са реално неизплатими. А държавният дълг, всъщност е форма на икономическо заробване на поколенията след нас – нашите деца и внуци. При тези обстоятелства, митът за материален просперитет на обществото в резултат на някакви политически действия е най-малкото несъстоятелен.

Очевидно, точно политиците са най-некомпетентни в управлението на икономика и финанси. Отговорността, която носят за решенията си /струващи милиарди долари/ е, забележете – „политическа” тоест никаква. А средствата, които управляват идват наготово. „Лесни пари” предназначени за експериментално харчене.

Митът за благоденствието е развенчан и поради фактора на „временността” или ротационния принцип на функциониране на демократичната политическа система. В началото на всяко управление, политиците се държат като пожизнени консули, чието царуване ще продължи столетия. Ако това беше действително така, можехме да очакваме известна предвидимост и плановост на събитията в дългосрочен план. Но именно мандатността обрича техните краткосрочни програми и стратегии на провал. Този парадокс не би се състоял, ако липсваше надпреварата, конкуренцията, взаимните обвинения в отрицанието, но без тях политическата система не би могла да съществува. Мандатността дава известни гаранции за недопускане на тоталитарни методи на управление и заедно с това е двигателя на политическата класа, чието основно занимание, като опозиция е да развенчава и проваля управляващата „конкуренция”, за да вземе на свой ред властта.

В икономически аспект, периодичната и честа промяна на директора на една банка или завод води до неизменен банкрут. С какво управлението на държавата е по-просто или по-неотговорно от това на един завод  или принципите са по-различни? На практика, ротационния принцип е опит за намаляване на щетите, нанасяни в периода на дадено управление или „избиране на по-малкото зло”. Но и правилото, което кара опозицията да потрива доволно ръце при всеки гаф на управлението, независимо в каква степен опропастява обществото.

Както сте забелязали, в инструментариума на всяка власт тази тема заема първо място в поредицата от лъжи. Ако това беше истинския приоритет и най-вече практически възможно, за всичките години управление уж „в името на народа”, цялото общество щеше да тъне в разкош и лукс.

Утопията, в която политиците ни приканват да повярваме при всяка смяна на властта, има силно сугестивно въздействие, поради нашите непресъхващи надежди за по-добър живот. Ако сме разумни, следва да се смеем неудържимо на подобни глупости, защото обещанието за благоденствие и просперитет е музика за ушите ни, но за жалост само музика, за която в крайна сметка плащаме стократно.

Владимир Владимиров, юли 2013 г.

Протестите без грим

Гост автор Катя Донкова

Проглеждането на българските граждани в последните 2-3 години е един необратим процес. Протестите в последните месеци са израз на тази промяна. Страхът у хората е все по-малък, все повече хора се освобождават вътрешно и разбират истинските причини за своето положение. Наглостта и цинизмът на управляващите, вече 24 години, ускоряват още повече този процес. Все повече хора разбират, че промяната няма да дойде от парламента, от управляващите партии. Нужен е силен граждански контрол, който да идва от долу, от най-малките обществени структури. Извършилите 24 г.геноцид над българите няма сами да се саморазследват, самоарестуват и самоосъдят. Системата се защитава по всякакъв начин. Отстраняват се поединично, отстрелват се хората, които са будни и имат конкретни предложения за промяната. Биват омаскарявани медийно, биват съсипвани с всякакви средства. През последните години се създадоха граждански структури, съществуват множество проекти, които са разработени с конкретни предложения за промяна в закони, в нормативни актове, разработени са цели програми за промяна в Конституцията, законите за енергийните монополи. Промените в съдебната система са с особена важност, задължително е нужна незабавна отмяна на чл.132 от Конституцията, който снема отговорността на магистратите за взетите от тях решения. Делата в съда в Страсбург, завършват с осъдителни присъди за държавата България, като по този начин обезщетения плащат българските данъкоплатци. А нито един магистрат, нито един прокурор, нито един съдия не носи никаква отговорност, за „грешките” си. Това е узаконяване на корупцията в съдебната система. Магистратите не понасят нито наказателна, нито финансова отговорност за решения, взети срещу подкупи, под натиск, за „покриване” на дела, нито се спира кариерното им развитие. Случаите са много, но никой не разглежда нещата в този аспект, макар че делата са обществено достъпни. Създава се медиен похлупак над тези случаи. Системата се защитава. На кръглите маси, на които се показва уж желание за съвместна работа с гражданите и изслушване на техните предложения се канят определени подставени от управляващите организации. Заглушава се, не се показват хората, които имат  готови предложения, разработени проекти и реални идеи. Според тяхното интелектуално ниво, те биват омаскарявани, смазвани, ако се наложи ги вкарват в съдебни битки, където правила няма и биват трайно отстранявани от обществената сцена, както се случи с Ивайло Зартов. Статуквото се защитава. За всички тези години то е изработило цяла „машина” за защита – подставени политици-надуваеми кукли, магистрати, изпълняващи всякакви поръчки и продавайки „справедливост”, медии, които служат на същите кръгове, финансират се от тях, и изпълняват безпрекословно поставените им задачи. По този начин на нас ни се показват протестиращи, които „не знаят” за какво са излезли, фокусират се и интервюират граждани, които изобщо нямат способността да се изкажат и да защитят каквато и да било кауза и идея. Хората, които се съпротивляват от няколко години, имат конкретни проекти, входирали са граждански жалби, разработвали са предложения, са на заден план. Тях ги няма в лъча на прожекторите. Причисляват ги към определени политически сили с идеята да ги компрометират, разединяват ги, заглушават ги. Никой не чува за тяхната реална работа в посока промени. Но всички чуват за хулигани, лумпени и прост народ, който не знае какво иска, а само вика „Оставка”. В момента обединени в България са само олигарси, феодали и техните слуги – политици, магистрати, медии. Те са силни, защото са обединени. От другата страна  няма множество, има единици, има непримирими българи, има патриоти, но те не са обединени от политическа сила, от определена организация. Такава няма да бъде допусната. Стената е непробиваема, машината за геноцид е съвършенна, тя ползва опита на 45 години преди 1989 г. и се е развила и в последните 24 години, със съвременни средства и похвати. В заключение – протестите не са само това, което виждаме в обектива на камерите. Все още има живи хора в България, останали са, макар да е много трудно да бъде определен броят им. Събуждат се масово българските граждани, макар да биват всячески разединявани, разделяни  на групи, групички по всякакъв принцип – политически, етнически, даже напоследък чухме в пространството и друг тип определения, като бедни, богати, красиви и грозни. Уродливата система не се спира пред нищо. Въпросът е кога българските граждани ще осъзнаят необходимостта от това да се обединят срещу общите си врагове, да забравят различията в името на една по-голяма кауза. А тя е само една – правото им на живот.

Катя Донкова, 24 август 2013 г.

Паралелната реалност (Театърът на медиите)

Гост автор Владимир Владимиров

Няма да е много справедливо, ако заклеймим медиите, само като проводник на лъжи и манипулации. Функцията на медиите е да информира. И все пак, често ние се разгневяваме срещу очевидния опит за некоректни внушения. Наричат медиите – отделна власт. Власт, с всички реквизити, необходими за оцеляване в пазарния механизъм. Медиите са огледалното копие на политическото структуриране на обществото. Всеки може да определи, на коя политическа платформа симпатизира отделната медия. Ако сме честни, ще признаем, че няма НАПЪЛНО независима и обективна медия. Подчертах думата „напълно”, с цел да ви илюстрирам колко обтекаемо и лицемерно е определението на медиите за самите себе си. Нима съществува понятието „полу-честен” или „полу-корумпиран”? Голяма част от обществото приема изнесеното от медиите, като неподправена истина. Много хора не могат дори да си представят, че някой може да излъже, без да му мигне окото „по телевизията”.

Медиите разглеждат реалността като спектакъл. Ако наблегнат на дадено събитие, то се превръща във ФАКТОР и участва в пиесата, наречена „обществен живот”. В обратния случай, обстоятелства, които не биват отразени не са фактори на обществена възбуда. Не е толкова важно естеството на събитието, а степента на дразнене и мащаба на предизвикания коментар. Следователно, вече имаме основание да подозираме „избирателност” на информацията, която ще получим. Информацията се избира и градира по важност от медията, която фактически определя „дневния ред” на зрителя. Не на последно място е интонацията на съобщаване, времетраене на репортажа и комплекс от специфични методи на представяне, зависещи от типа на медията – печатна или електронна. Една новина може да бъде съобщена по десет различни начина, които да предизвикат двайсет различни емоционални интерпретации. Медиите са в състояние да направят симпатичен и най-отявления терорист – камикадзе, или да предизвикат отвращение към Дева Мария – всичко зависи от конюнктурата. Освен това, информацията има всички характеристики на рекламата. Многократно повторена, тя се превръща в натрапчива тема за разсъждения и въздейства на подсъзнателно ниво.

Очевидно, степента на въздействие на медиите върху формирането на обществените нагласи е огромно.  Бидейки основно средство за комуникация между обществото и политиците, и между обществото и фактите, медиите са изкушени да интерпретират себе си, като неподлежаща на контрол или критика отделна властова структура, в името на „свободата на словото и информацията”.

Описах това, за да се разбере, че подобен инструмент за въздействие не може да остане нито независим, нито обективен. Прилагането на каквито и да е морални категории към работата на медиите е нелепо. Случаят със сайта „Уикилийкс” разруши до основи представата, че медиите са глашатаи на истината. Оказа се, че „неудобните” за властта факти се прикриват най-ревностно именно от медиите. И ако досега, „моралът” им бе дискусионен, вече няма никакво съмнение в пълната симбиоза между медии и власт. Медиите създават така наречената „паралелна реалност” – комплекс от виртуални взаимоотношения в политическата класа, различните общности и всяка друга легитимна или криминална власт. Тези отношения се „разиграват” до възникването на „необходимия” скандал.

Стремежът за „налапване” с аудитория е водещ, поради зависимостта на медиите от рекламата. „Цената” на една медия се измерва с броя потенциални консуматори. Битката за рекламодатели и потребители е яростна, безмилостна сеч, невидима за обществото. Тази тема се избягва много старателно, тъй като скандалните факти около нея са взривоопасни за целия медиен пазар. Ясно е, че свободата на словото и правото ни да знаем истината са поставени в пряка зависимост от пазарния механизъм. Обществото съзнателно се невротизира и прагът на дразнимост непрекъснато се повишава. Тук няма конспирация. Ако обичате сладко и ядете торти в продължение на месец, ще установите, че баналния шоколадов десерт вече не ви изкушава. Но ако ви лишат изобщо от сладко, може и да полудеете. Информацията се е превърнала от полезна необходимост, в пристрастяващ наркотик или упорит, но безполезен и понякога дори вреден навик. Да се запитаме – каква част от информацията, която всеки ден получаваме от медиите ни е нужна или е дори само любопитна? Ще се изненадате – под един процент.

„Паралелната медийна реалност” е характерна и с това, че създава изкуствени зони на интерес. Тя ни впримчва да преживяваме виртуални проблеми, режисирани от самите медии. Феноменът на „известността на всяка цена”, който в гротескния  му вариант кара хората да стрелят по знаменитости, също е продукт на медиите.

Окуражителното е, че ако преди няколко десетки години една радио-пиеса ( описваща „на живо” нашествие на извънземни ) побърка американските слушатели и ги прати по мазета и бункери, днес, с разрастването на глобалната мрежа основателните подозрения и недоверие на обществото към медиите растат.

Тъй като всяка власт се стреми да запази себе си, медийният монопол върху информацията, рекламата и политиката няма да бъде преотстъпен лесно. Необходимостта от обществено доверие в качеството и истинността на получаваната информация, още дълго ще продължава да поддържа статуквото. И докато това не се промени, ще продължават да ни правят на идиоти.

Владимир Владимиров, 28 август 2013 г.

Изгубеният рай

Гост автор Владимир Владимиров

Демокрацията – мехлем, но само за ушите ни

„Демокрацията е най-добрата форма на управление. Демокрацията – това е свобода на словото и мисълта, правото на свободен избор, справедливост, законност и равни възможности за реализация. Отношенията в демократичното общество се регулират от закони, правила и препоръки. Онези, които не я харесват и отричат демократичните ценности са терористи, маргинали, дървени философи, „червени” анархисти или утописти. Поради това, трябва да сме готови да я защитим с всички, включително и военни средства”.

Демокрацията е рай за предприемачите, търговците, медиите, рекламната и развлекателна индустрии, криминалните структури, военните и политиците. Внушават ни, че богатите са „добри”, защото осигуряват заетост, че принципа на състезателност във всичко е справедлив, че банките са стабилни и нужни, че трябва да работим повече, че прекаленото „технологизиране” е вредно, че е патриотично да избиваме непокорните талибани, че съдът е справедлив, че полицията е ефективна, че законите трябва да се спазват /независимо колко са нелепи/, че правителството мисли за народа, че БиБиСи са обективни, че трябва да сме коректни данъкоплатци, да уважаваме институциите и че „всяка власт е от Бога”. За останалите, около 95% от населението, демокрацията е изтощаващ труд, растящи данъци, заробващи заеми и ипотеки, повишаваща се заболеваемост, безработица, енергийна криза, водна криза, икономическа и финансова криза, предизвикани екологични катастрофи, увеличаваща се престъпност, галопиращо потребление на наркотици, полицейско насилие, съдопроизводство отделно за бедни и богати, всеобща депресия, растяща агресия и непредизвикано насилие, всякакъв вид „бумове”, „тамагочи” мании и модни тенденции, изборни истерии, расизъм, мръсотия, мизерия и състояние на безизходица. Види се, внушенията не си вършат работата.

Преди стотина години Владимир Улянов и Йосиф Висарионович създали система от внушения и закони, предпазващи крехкия комунистически строй от критиките на инакомислещите. В резултат на което били избити около двайсет милиона бърборковци, подронващи устоите на новата власт. На теоретиците им се струвало, че комунизмът е най-справедливия и хуманен модел на обществени отношения. Постулатитена демокрацията и комунизма дотолкова си приличат, че ако не беше пропагандата да определи и заклейми лошите, смущението щеше да е велико. Едно малко дяволско детайлче, наречено „пазарен механизъм”, вмъкнато в комунистическата проповед дава завършена картина на въпроса – „що е демокрация?”.

Искаха ли комунистите народът да е щастлив, а държавата да прелива от справедливост? Искаха! Същото ни казват, че искат и демократите. Но стремежът на комунистите бе наречен утопия. Демократите обещаха наново и всичко.

Какво иска народът? Добри условия на живот. Свобода на придвижване. Свобода на словото и мисълта. Сигурност. Справедлив и еднакъв стандарт за установяване и оценка на фактите във всеки аспект на обществените отношения. Комунистите се провалиха, защото опорочиха с насилствени средства напълно християнската идея за всеобща справедливост, а и обществото не бе достатъчно технологично напреднало.

Не знам зали демокрацията окончателно се провали, но съдейки по резултатите – в този й вид е непривлекателна. Ще отрече ли някой, че богатите стават по-богати, а бедните – обедняват. Странно как в общество, в което справедливостта и закона са уж свещени, е възможна такава огромна разлика в благосъстоянието на хора с „предоставени равни възможности”. Как да обясним, че демокрацията дава възможност за стряскащи, главозамайващи печалби, на фона на подтискаща бедност? Фактът, че подобна печалба е възможна сочи към заключение за несправедливост в разпределението на благата. Перспективата да спечелим състояние ни главозамайва. Да си богат е все едно да си зрящ в царството на слепите, т.е. да си велик.

Защо демокрацията не прави всички ни богати? Нима човекът не заслужава да живее в разкош? А може би, всеки от нас се определя като велик, но малцина забогатяват в резултат най-вече на късметлийския си талисман? А може би демокрацията ни дели на идиоти – 95% и тарикати – 5%? Ами ако случайно не желаете да сте демократ? Тогава ставате враг, който иска да възроди нещо старо, упаднало и тоталитарно ( предположенията варират от ислямски фундаментализъм или национализъм, до площаден тоталитаризъм ). Ако сте безобиден критик на отделни принципи, ви определят като утопист.

Защо демокрацията е живителния бульон, в който плуват всички демагогстващи политически партии? Защото онова дяволско детайлче на „пазарния механизъм и свободната конкуренция” ни подтиква към алчност, груб материализъм, завист, стремеж към власт над други хора, параноя, страх и в крайна сметка пълно оскотяване. Защото само в подобна среда на „състезателност” за доказване на „правилните политически възгледи” и забогатяване, е възможно съществуването на политическата класа. Защото демокрацията ни е отучила да мислим за себе си, като част от едно по-глобално общество, в което щастието е в пряка зависимост не само от нашите близки и познати, но и от екологичното равновесие, благосъстоянието и здравето на хора, които не познаваме и са далеч от нашите ежедневни проблеми. Ние се успокояваме, че има кой да мисли за това – та нали сме определили правителство, учредили сме фондации, създали сме комисии и кризисни щабове, а медиите ни показват от време на време гладуващи сомалийчета.

Дълбоко в човека е генетично заложено състраданието и емпатията, но тези качества са „яхнати” от бюрокрацията, използват се за лично обогатяване, най-банален PR и приглушаване на възмущението ни от ужасяващата мизерия в „третия свят”. Мизерия, за която пряка отговорност следва да носят нашите правителства и политици. Но „третият свят” има предназначението и на сравнителен материал или плашилото, което медиите и политиците размахват, когато общественото недоволство от политическата класа нарасне. Сравнявайки се, ние изпадаме в еуфория от факта, че не сме жители на Могадишу. Впоследствие, в името на „сигурността” се харчат милиарди, взети от данъкоплатеца. Но не нашата сигурност, а тази на властта. Ако честно анализираме тероризма, ще забележим, че терористичните актове, струващи животите на обикновените хора, не са насочени срещу народа. Актът няма за действителна цел физическото „намаляване на вражеското население”, а е криворазбран „удар” срещу властта. Истинската цел е обществото, под влиянието на страха, да принуди управлението да промени или прекрати конкретна политика. Обичайно е твърдението, че посредством тероризма, „войната” която водим на чужда територия, се „пренася” на наша. И в този случай „кучето” е заровено в стремежа към печалба. Вече и на децата е ясно, че съвременните войни се водят от името и в името на икономическия интерес. Правейки ни на пълни идиоти обаче, правителствата заявяват, че истинската цел е „износ” на демокрация с военни методи. Този политически аргумент е сравним с аргументите на самите терористи. Според този модел, ние считаме нашите обществени отношения за най-правилни и като отричаме правото на опонентите си да живеят различно, им налагаме „демокрацията” с военна сила. Да си спомним и сравним аргументите, а и поведението, с тези на Съветска Русия, която изнасяше комунизъм и революция по целия свят, като снабдяваше с оръжие „приятелските” режими или водеше войни с непослушните. Употребата на сила винаги е водело до задънена улица по отношение на политиката, защото ужасът на войната не се забравя лесно, а добросъседските отношения не се градят успешно върху трупове на невинни жертви. Това е и една от причините да не вярваме на политическите причини за воденето на война. Вероятно дори Троянската война, въпреки мита за хубавата Елена, е била плод на икономически, а не на политически интереси. Ще направя предположението, че ако в Близкия Изток нямаше петрол, нямаше да ги има атаките от 11-ти септември, последвалите военни операции с гръмки имена и хилядите загинали. Обяснението и насърчаването на военните конфликти с политически аргументи ползва единствено оцеляването на политическата класа, част от която е и тероризма. Ако политическата класа няма вътрешни и външни врагове, тя ще престане да съществува. Вечната „игра” на политическата класа е да създава, а в последствие да отстрелва инакомислещите. Подобен параноичен подход е валиден и за тоталитарния модел на управление. На практика обаче, недостигът на ресурси за продължаващото действие на пазарния механизъм е в основата на всяка съвременна война, водена от „развитите демокрации”. Пазарният механизъм обрича обществото да служи на един бог – ПЕЧАЛБАТА. Ние наистина не се замисляме, че печалбата винаги е за сметка на друг, а често и за сметка на цели нации. Винаги има губещ – някой, който е съкрушен, обезверен, унижен и обезсърчен от нашето „щастие”, което наричаме „печалба”. Нима това е демокрацията, която уж ни възпитава в почитане и спазване на християнските ценности? Не, това си е най-обикновено демократично лицемерие. Цялата държавна машина в сътрудничество с онези, за които демокрацията е средство за умножаване на богатство и влияние, пазят системата за неравномерно разпределение на благата.

От разкритията на „Уикилийкс” става документирано ясно, че властта функционира съвсем не така, както е залъгвано обществото. Управлението на цели държави изпадна в шок и реагира, както се очаква от предишни модели на поведение. Компрометираща политическата класа информация се скрива или омаловажава, а когато и това не „вразумява” влизат в действие икономически или силово-репресивни методи за „укротяване”. В този случай, атаката срещу „Уикилийкс” бе безпрецедентна. От арест, по повод измислено криминално деяние, до обвинение в тероризъм. Каква обаче е информацията, която се крие най-ревностно? Ще се изненадате, че тя е най-вече технологична и аналитична. Технологиите са на път да лишат „пазарния механизъм” от скритата му същност – измамата и икономическото заробване. Напредналите технологии дават шанс на хората да създадат истински хуманен и справедлив обществен модел, загрижен за оцеляването на природата и човека. Модел, в който липсват явната или скрита принуда, а понятието „печалба” ще съществува само в учебниците по история. Технологичният напредък е ужас за драконите на печалбата и производната им политическа класа. Доколкото е възможно в момента, този напредък се ограничава и използва основно за нуждите на властта. Няма съмнение обаче – пазарният механизъм, със стремежа си към максимална печалба на гърба на всичко, включително и най-вече технологиите, ще падне в собствения си капан. Отпорът на политиците се състои в опит за създаване на „нов световен ред”, в който те ще играят водеща роля. Не случайно и към момента се засилва „ролята на държавата” в световен мащаб. От досегашен слуга на фрагментирани икономически интереси, политическата власт се стреми да установи истински тоталитарен режим на управление с известните му характеристики, като всеобщо следене и намеса в личния живот, биометрична регистрация и проследяване на движението на човешкия ресурс, налагане на драстични ограничения на човешките права в името на „сигурността”, регистрация, следене и въвеждане на ограничителни мерки за „потенциални терористи” и други. Познатият ни от миналото „култ към личността” възкръсва в „култ към реда”. Тези мерки са скрити зад маската на „най-доброто за момента решение”. За засилване на внушаемостта активно се нагнетява най-елементарен първосигнален страх от загуба на здравето или живота, вследствие на вероятен терористичен акт. Моделът на поведение, предполагащ преговори, социални и икономически мерки, както и отказ от политиката на „световен полицай” се обявява за бавен, неефективен и „недостоен” за велика сила. Инакомислието ВЕЧЕ се инкасира, като потенциална заплаха за съществуващия ред. Подлежи на анализ дали монополните структури в опазване на специфичните си икономически интереси не стоят зад „новия ред”. Защото монополното управление на икономиката е върхът на пирамидата в пазарния механизъм. След достигането му, пазарният принцип спира да функционира по начина, описан ни от теоретиците, а монополизма влиза в пълно съзвучие и синхрон с тоталитаризма. На този етап технологиите са впрегнати в налагане и усъвършенстване на тотален контрол. Но тези, които градят „новия ред”, по навик не се съобразяват с човешкия фактор. Въпреки всички трудности, не е далеч деня, когато реализираните иновации ще ни лишат от икономическата зависимост и монопола на политическата класа. Утопия ли е това?

Владимир Владимиров