Всичко е напразно!?

Карикатура: Христо Комарницки

Идват избори – поредните. Поредната глупост, измама, масова хипноза, безсмислие. Половината българи изобщо няма да гласуват – все им е тая, не вярват в нищо, не им пука, оправят се сами, просто на нищо не разчитат. Ако гласуват, ще си изберат някоя партия по навик, заради поредния месия или за да са против някого и нещо.

Може и за каузата „20 лева на ръка”. Няма значение – изборите ще отминат, както обикновено с плювни, компромати и остри „смислени” дебати. Разбира се, обещанията ще са на килограм, пардон, на тон. Всички ще обещават изпълними и неизпълними неща. Ще печатат красиви рекламни материали, в които стройно и систематизирано ще редят какво добро ще направят, ако ги изберат. И какво? Ще бъдат избрани поредните народни любимци. И какво от това? Нищо няма да се промени. Хората пак няма да имат работа, няма да имат по-високи доходи, няма да получат жадуваното европейско ниво на здравеопазване и образователна система. Децата ни няма да са по-защитени от вчера. Ще продължим да живуркаме. Нищета, отчаяние, мизерия ще продължат да бъдат най-срещаните гости във всеки български дом. Никога нищо няма да се промени, когото и да изберем да ни управлява. И не защото всички са маскари, а защото никой не ги контролира. Абсолютно никой.

Нека веднага тези, които ще настояват, че разделението на властите осигурява необходимия контрол, да се замислят. Какво разделение на властите? Няма такова нещо. Във всяка една власт всъщност са живи хора, а те никак, ама никак не са разделени – напротив, обединени са от общото им желание за трупане на имане. Обединени са от тоталната корупция. Всеки сам по себе си и да иска, не може да се съпротивлява на ежедневните изкушения. Пари в брой, пари в пликове, пари в куфарчета, имотни придобивки и други. Всички тези представители на „разделените” и „независими” власти са готови да се обединят с когото и да било, без да ги е грижа за цвета на партията, идеологията – каквото и да било. А най-малко се сещат за предизборните си обещания и добруването на нацията. Твърде сладък е моментът на личното замогване и, най-важното, никой не упражнява контрол над тях. Те сами няма да се контролират, я. А и гарван гарвану око не вади.

Безнадеждна ситуация, но не е съвсем така. Да си представим, че тези, които гласуват за народните любимци, след изборите не забравят за тях и техните обещания. Какво ще стане, ако не изхвърлим програмите им, в които са обещавали конкретни дела, а ги запазим? И когато видим, че нещо е обещано, но не се изпълнява, нека поискаме отговор от народния избраник – от кмета, от общинския съветник, от депутата, от правителството, от всеки, поискал кредит на доверие. Можем да отидем лично в приемния му ден и час за срещи с гражданите, можем да поискаме писмен отговор на въпроса си, можем да го поискаме чрез медии или обществени организации. Ако има обективни причини – добре, ще продължим да го наблюдаваме, той ще знае, че го контролират тези, които са му дали тази работа и на които е обещал да служи – на българския народ. Ако се скрие, избяга, не ни обръща внимание или няма обяснение защо не работи, това трябва да стане известно веднага на цялото общество. Да предизвика нетърпимост, да му се снеме доверието и той да остане без работа. Да бъде уволнен от работодателя си, тоест от хората, които са разчитали той да работи за тяхното благо. Нима един шеф би търпял работник, който не изпълнява работните си задължения? Не, разбира се. Би го уволнил, без да му мигне окото.

И така, контролът над собствения ни по-добър живот е само и единствено в нашите ръце. Няма кой да свърши тази работа вместо нас. Искаме ли да живеем достойно, трябва да си свършим работата. Да изпълним задължението си на работодател. Да контролираме, изискваме и наказваме. И една малка подробност – ако ние, гражданите, се обединим в усилията си да контролираме обединените властимащи, ние ще живеем по-добре. Ако чакаме някой друг да свърши нашата работа или направо забравим за обещанията на народните избраници, значи сме съгласни с мизерията, безпътицата, с липсата на работа, с всичко, срещу което негодуваме само когато сме на маса. Сами сме се обрекли, заради бездушието си, сами сме се превърнали в роби – себе си и собствените си деца.

Ивайло Зартов