Сърце

Робство

Във връзка със 141-годишнината от обесването на Васил Левски във всички български медии сякаш е обявено състезание. Всеки се изказва, пише, коментира. Това, което се набива на очи е, че всички чакат да дойде, да се появи новият Левски и да ни освободи. Не чух и видях нито един, който да си помисли, че сам може да бъде този нов Левски. Никой не подозира, че във всеки един от нас има по един Левски, само трябва да го повика вътре в себе си.

Вижда се, че и днес българският народ мечтае, жадува за свобода, иска да бъде освободен. Нима все още сме роби? Кой е поробителят? От какво искаме да се отървем? Чии окови ни тежат? На първо място, веригата на собственото ни малодушие, менгемето, което стиска иначе големите ни и смели сърца и ги прави малки и страхливи. Първият поробител сме си самите ние, приели сме, че сме роби, смирили сме се, чакаме нещо да се случи, някой друг да го свърши. На тази благодатна почва съвсем естествено израстват родни чорбаджии, които тъпчат собствените си джобове, възползват се от поробителя вътре в нас и освобождават само и единствено себе си, а ние ги търпим. Траем си, мъкнем веригите на това двойно робство.

Закономерно при народ, скован от страх, и управници-продажници се появява и възползва от ситуацията и външен поробител. Няма как да бъде иначе, исторически факт е, винаги е ставало така. Всяка чужда държава би се възползвала от услугите на българските боляри и техните стройно изградени корумпирани схеми и мрежи от зависимости. Така веригите стават три – българските чорбаджии, които сами си избираме, но не контролираме, в името на собственото си освобождение, разбирай обогатяване, продават народа си, продават българската държава и я поднасят на тепсия на чуждия поробител.

Защо, след като толкова много тачим паметта на Левски, не обръщаме никакво внимание на думите му „Който ни е освободил, той ще ни пороби”? Защо не се отървем от тройното робство? Защото чакаме да се роди новият Левски. Напразно чакаме, той е тук във всеки един от нас, стига само да успеем да спрем да се страхуваме, да спрем да мълчим, да спрем да търпим собственото си малодушие.

„Стига робство и тиранство!”

И аз това казвам, а ти, ще го кажеш ли? Хайде да го кажем всички заедно, силно да го изкрещим. И да послушаме – има ли ехо? Всеки един българин е Апостол на свободата.

Какво толкова можем да загубим? Какво ще изгубим? Оковите си!

19 февруари 2011 г.  (материалът е редактиран)

Песента на Гого

Бургаски вечери. Гледам по всички телевизионни канали стотиците приятели на Гого – Георги Найденов. Опечалени, тъжни и развълнувани. Не спират да разказват какъв прекрасен и честен човек е бил певецът. Някой от тях дори не използват минало време. Гого все още е с тях и винаги ще бъде с позитивизма си, с желанието да помага на всички хора.

Аз съм го виждал само веднъж. И мен ме порази с характерната за творците брутална искреност. Опериран от лицемерие и нагаждачество, преспокойно можеше да обиди силните на деня. Не нарочно, а просто защото каквото му беше в сърцето, това му излизаше от устата.

Поканиха ме на 50 г. юбилей на съпругата на руския почетен консул в Бургас Тонко Фотев. По онова време Фотев все още не беше придобил титлата доказан със съдебно решение на СГС блудник (17.01.2012 г. дело 4540/11). Сивият кардинал колеше и бесеше както, когато и когото си поискаше. Не че сега нещата са се променили кой знае колко. Само имената на кметоветемарионетки са различни. От Йоан Костадинов – на Митко Николов. Та в този ден, съпругата на този всесилен местен феодал навърши 50 години. Голям празник! Залата е пълна с каймак. От Св.Влас до Резово. От Сливен, Ямбол, Бургас… Кметове, мастити бизнесмени, висши полицаи, прокурори, съдии. Всички са поласкани от поканата. Никой не се свени да се подмазва. Напротив. Тече нещо като социалистическо съревнование за най-добро пожелание към рожденичката и нейния страховит съпруг. Реки от комплименти, отбрани мезета и маркови напитки. Атмосферата е еуфорична, настроението – приповдигнато. Всичко е както трябва. Поводът наистина е голям. Певци, певици и танцови състави се грижат за веселбата.

Гого взима микрофона: „Със следващата песен искам да поздравя един човек, когото виждам тук в залата. Това е човекът, който прави добро. Човекът, който върши добри дела”. Каза му името и фамилията и запя. А залата замря. Само Гого не разбра каква конфузна ситуация предизвика. Не беше поздравил рожденичката, нито съпруга – феодал. Не спази добрия тон на вечеринката. Обиди домакините и навлече омразата върху себе си и върху този, когото поздрави. Гого пееше, от сърце. Без да се съобразява с нищо, и с никой. Не се получи много красиво, така е. Но пък за пръв път станах свидетел на нещо, което бях виждал само по филмите. Нечовешката искреност на твореца. Скулптор, художник, писател, певец, музикант… Докоснатите от Бога не се съобразяват с писаните правила и догми. Те са над нещата. Неподправена, ръбата, детска искреност. Непринудена, убийствена прямота.

Гледах смълчаната зала. Всички се направиха, че нищо не е станало. Купонът продължи по сценарий. За какво беше песента, която изпя Гого ли? За това, че добрината и човечността струват повече от всичката власт и пари на земята. Това беше първият и последен път, когато съдбата ме срещна с Георги Найденов – Гого. Няма значение къде е. На този, онзи или някакъв трети свят. Песента му е с мен. Гого все още пее. Няма как да го забравя. Ах, тези Бургаски вечери…

13 януари 2014 г.

Свещички

Отчаяли се българските граждани. Шайката разбойници, откраднали държавата продължавали да ги мъчат. Олигарси, местни феодали, корумпирани политици и магистрати превърнали данъкоплатците в роби. Бандитите узурпирали всички власти. Законодателна, изпълнителна, правосъдна, медии. Омърлушили се хората. Как да сложат край на 24 годишния геноцид? Разбирали, че никой няма да се самоарестува и самоосъди. Какво да правят? Умували, мислели и накрая решили да изпратят група при най-мъдрия човек да ги посъветва. Той естествено живеел високо в планината. Кой знае защо всички мъдреци живеят по планините, вместо на брега на морето, но за това – друг път.

Стигнали пратениците, изплакали болките си и помолили за съвет. Дядото ги поканил да отидат с него в една малка стаичка без прозорци. Влезли всички вътре, затворили вратата и се оказали в пълен мрак. Било страшно, невиждано тъмно. Драснал старецът една клечка кибрит и запалил малка свещичка.

– Разбрахте ли? – попитал той.

– Не, какво да разберем, ти нищо не си ни казал.

– Ха-ха-ха – засмял се домакинът им. – Няма значение колко гъст е мракът. Виждате ли как тази малка свещичка го разсича? Колко е ярка, как унищожава тъмата? А сега си представете 10-20-100 запалени свещички. Ами 1000, 100 000? Не само тази стая ще грейне. Мракът ще се изпокрие по ъглите. Но не забравяйте, че всяка свещ догаря. Затова умните хора поддържат светлината непрекъснато. Битката срещу мрака е процес. И колкото повече свещички горят заедно, толкова по-силен е страхът у тъмнината. Сега ясно ли ви е?

– Да, да – благодарили на мъдреца хората и побегнали обратно. Върнали се в градовете и селата. И започнали да палят свещи, мноого свещи. Влагали всяка своя стотинка. Купували свещички и ги запалвали. И денем, и нощем. И зачакали. Но нищо не се променило. Геноцидът не спирал. Робството си оставало. Нито един магистрат, политик или олигарх не се самонаказал. Нямало справедливост и възмездие. Скъсали се да палят свещички, но нищо не трепвало.

Върнали се при мъдреца:  

– Защо така? Всичко направихме, както ни каза. Милиони свещички запалихме, но не помагат Къде бъркаме?

Изслушал ги дядото и ги погледнал някак особено:

– Да-а-а, сега ми стана ясно. Чудех се как е възможно да търпите 24 години да ви лъжат, мъчат, изтезават. Да обричат вас и децата ви на глад и студ. Да ви ограбват толкова време и вие да не направите нищо. Ееей, хорааа… –  Провикнал се старецът така, че всички подскочили.

– Събудете се! Свещите сте самите вие! Всеки един от вас е една малка свещичка. Махайте ми се от главата. Боже, Боже, какви глупаци. – Затюхкал се дядото и сам избягал вдън гори тилилейски.

16 септември 2013 г.

Хляб и слово

Първо мислех само за себе си. За никой друг и за нищо друго не ме беше грижа. После реших, че трябва да се грижа за семейството си. Само за хората, които обичам, и които обичат мен. След това се опитах да помагам и на напълно непознати за мен хора. С каквото можех, без да връщам никого, винаги откликвах. Бях убеден, че върша добри дела. Правилно е да се подаде ръка на всеки, който има нужда от помощ. От работа, от лекарства, от защита, от подкрепа от всякакъв вид. На още по-късен етап си помислих, че доброто може да се върши в по-големи мащаби. Да обхваща повече хора. Да не се разпространява само в един град, в една община или област, а в цялата държава. И си казах, трябва да се кача по-нависоко, за да имам по-големи възможности да помагам.

Сега обаче знам, че добрите дела са всъщност наливане на вода в кофа без дъно. Безсмислено е. Неправилно е. Какво от това, че днес си нахранил един или хиляда човека? Какво като ги излекуваш днес? Защитаваш ги, помагаш на децата им, даваш им наготово. И? Нищо. Утре те ще се нуждаят още повече от теб или някой друг да им помага.  Сега знам. Най-голямата помощ  е да ги научиш сами да си помагат. Сами да се справят с проблемите си. Без да чакат някой друг да им помогне, някой друг да свърши тяхната работа.

Искаш да вършиш добри дела? Тогава просвещавай хората, образовай ги. Помогни им да прогледнат. Да осъзнаят, че от тях самите зависи как живеят те и децата им. Помогни на страхливите да се отърсят и да станат смели. На робите – да строшат оковите и да се освободят. Трайно е делото на словото – обучение, образование, както искате го наречете. Важното е да достига до повече хора.

Вчера си мислех, дай парче хляб. Нахрани гладния, това струва повече от хиляди думи. Днес знам – една истинна, точна вярна дума, казана в правилния момент и по правилния начин, струва повече от хиляда хляба. Пробуждането, проглеждането, осъзнаването къде са истинските ни проблеми и кои са истинските виновници за 24 годишния геноцид в България. Знанието, че ние сами сме отговорни за всичко. За това какви избираме в управлението на държавата. Контролираме ли ги или ги оставяме да скурвят и да ни ограбват.

Така че, когато колкото се може повече хора разбират, че те са си благодетелите и че няма какво да чакат някой друг да ги оправя, да им подобри живота и да им помогне. Тогава търсещите хляб ще станат по-малко от тези, които търсят словото. И гладът няма да идва от стомаха, а от сърцето.

02 септември 2013 г.

Оправдаванка

Кои са най-добрите оправдания, за да не правим нищо или за да направим нещо?

Той:  Мамицата му, мразя началника. Тъп е, прост е и ме унижава всеки ден, но пък имам деца и жена. Трябва да се грижа за тях, ще го търпя.

Тя:  Уф, не мога да понасям шефа. Дърт, грозен, тлъст – отвратителен е! Заплатата обаче е много добра и кариера мога да направя. Ще продължа да му правя свирки. Къде да отида? А и, където и да отида всички са еднакви. Децата няма да ме питат кое ми е приятно, и кое не. Те си искат своето.

Предприемачът:  Пак трябва да плащам рушвети на кмета и общинските съветници. Ако не платя, няма да гласуват моята точка. Няма да изкарам пари. Как ще се грижа за семейството си?

Кметът:  А бе, добре че данъчни, полицаи, прокурори и съдии са мои хора. Добре, че ги уреждам с това-онова и им плащам от време на време. Иначе, жална ми майка. Поне хиляда години затвор ме чакат. Но децата и внуците ги осигурих, това е важното.

Министърът:  Не ми е приятно, че народът е беден и гладува. Но какво да направя? Трябва да слушам тези, дето ме сложиха в министерството, а те все искат и искат. Лапат и лапат. Е, и аз не се оплаквам. Оправих цялата рода, децата учат в чужбина, имат си всичко. Погрижил съм се. И да се направя на честен, друг ще сложат на моето място, а мен ще ме изядат с парцалите и семейството ми ще пострада. Така че, майната му на народа!

Безработният:  Не мога повече! Ще убия някой, ще ограбя, ще открадна. Не мога да гледам очите на децата, празния хладилник, неплатените сметки. Не издържам да слушам натякванията на жената, че съм неспособен, некадърен, мързелив. Всички крадат, що не и аз?

Магистратът:  Ебаси държавата, щом аз съм магистрат. Скъсвам ги! Плащат ми заплати и бонуси. За да опъна чадър, ми плащат. За да набутам някой, пак ми плащат. Кинти, кинти, кинти. Сладка работа. Аз коля, аз беся. А паплачта да гние и децата им да мрат. Моите деца са си екстра!

Те:   Да, знаем, че ни крадат вече 24 години. Знаем, че шайката от олигарси, местни феодали и корумпираните им слуги политици и магистрати са виновни за геноцида над нас. Заради тях сме бедни, болни, безнадеждни. Но какво да направим? Страх ни е. Страхуваме се дори да си помислим да им се опълчим и да се защитим. Ами ако стане по-лошо? Все пак деца имаме. Заради тях търпим. Ще си мълчим и ще се навеждаме. Нищо, че сме роби. Нищо, че няма с какво да нахраним децата си. Нали са живи. Те са всичко, което имаме.

Чорбаджията:  Ха-ха-ха. Бил съм бил феодал, олигарх, монополист и какво ли още не. Смешници. Дреме ми. Нали ги държа всички в поза „партер”. Нали им смуча кръвчицата, данъците де. Моите деца обикалят света с яхтата, а техните ровят в кофите за боклук и реват, че и там вече нямало нищо за ядене. Добре са си така. Робите трябва да са гладни, за да са послушни.

Политикът:  Курва съм. И какво от това? Кой не е? Аз поне се продавам по-скъпо. Да не би някой да дойде и да се погрижи за семейството ми, ако спра с курвалъка и проституирането? Глупости. Кой ще ми гледа децата?

Да-а-а, оправдаванката край няма. И все децата са отпред, като жив щит. Чакайте малко. А не бе ли всичко наопаки? Не е ли точно обратното? Я да завъртим картината – какво се получи? Пак децата са главното, най-важното. Те са смисълът. Само че на битката за свобода, справедливост, възмездие, законност… В тяхно име и пред тях полагаме живота си. Мама му стара! Кой е обърнал картината с главата надолу и с краката нагоре?

7 август 2013 г.

Лесно и трудно

Лесно е да лежиш на дивана, да гледаш телевизия, да си бъркаш в носа и да се специализираш в нищонеправене, докато жена ти работи на три места, за да изхрани децата и търтея на дивана.

Трудно е да поемеш отговорност. Ти да работиш на пет места, за да се грижиш за семейството си, като при това непрекъснато повишаваш квалификацията си.

Лесно е да си смел и яростен борец за справедливост на маса с приятели по чашка. Да псуваш дистанционно, да мразиш телевизионно и да кълнеш родни и чужди изедници.

Трудно е всеки ден, пред колеги, началници, властимащи, навсякъде, където и да срещнеш несправедливост да й се опълчиш. Да въстанеш срещу поробители и потисници.

Лесно е да си безчувствен, безсърдечен, и безмозъчен. Да се криеш зад оградата, да затвориш кепенците си.

Трудно е да осъзнаеш, че няма чужда болка, няма чужда неправда и не помогнеш ли ти, не чакай помощ и ти.

Никакъв проблем не е да вземеш подкуп. Ти си държавен чиновник, прокурор, съдия, кмет. Убеден си, че дори ти се полага. Сложно е да устоиш на лесните пари, да живееш само от заплата. Да откажеш да бъдеш проститутка, която всеки може да си поръча.

Лесно е да си идиот. Да те манипулират и насъскват срещу несъществуващи врагове. Да те привикват под знамената в защита на поробителите ти.

Трудно е да си признаеш, че ти сам помагаш на шайката от олигарси, местни феодали, корумпирани политици и магистрати да те ограбват. Помагаш им с отказа си да видиш, да прозреш, че те са истинските виновници за геноцида срещу семейството ти и срещу сънародниците ти.

Лесно е да си платен журналист. Разобличаваш поръчания. След това тишина и репортажи за кокошки, кучета и прасета. Следва нова поръчка и отново „велики” медийни постижения.

Трудно е да не бъдеш журналя, а честен и принципен журналист, при това всеки божи ден. Без изключения и без компромиси.

Лесно е да си свиня. Застанал си на входа и на изхода на държавата. Подкупил си, назначил си и държиш в зависимост армия от надуваеми кукли,набедени за политици и бандити – кривосъдници в тоги. Милиарди левове от данъците на българските граждани се наливат в джобовете ти.

Трудно е да се саморазследваш сам. Направо е невъзможно да се самоарестуваш и самоосъдиш.

Лесно е да си роб. За нищо да не мислиш. Рядко, но все пак ти подхвърлят огризки. Всичко ти е безплатно – и униженията, и боят, и парцелът, който са ти дали, за да си прикриеш голия задник. Безгрижен и щастлив…

Трудно е да си свободен. Имаш задължения и отговорности. Пред Родината си, пред народа си, пред семейството си, пред себе си. Трябва да се бориш  и отстояваш свободата си. Да я извоюваш, ако се наложи. Нямаш почивни дни и минути. Свободен си всеки ден, всяка нощ, всяка секунда, а това изисква усилия, много труд и постоянство. Трудно е да е така. Но пък колко е лесно да се превърнеш в роб.

31 юли 2013 г.

Как възприемате България?

Няма реалност. Има само начин, по който възприемате това, което наричате реалност. Ето резултати от проучването “Кой и как възприема България?”:
Първо попитали бейове и аги, като Златев, Божков, Минев, Фотев и други техни колеги. Оказало се, че за тях България е много специална дойна крава. Само я доят, без да я хранят. Е, случвало се от време на време да се сдърпат помежду си за цицка, но в крайна сметка винаги успявали да се договорят кой, кога и откъде да смуче. – Учените си записали отговора и отишли при башибозуците:
Попитали Борисов, Станишев, Доган, Сидеров, Сакснезнамкойси, министри, депутати… Как възприемат България? – Като кошер. – Дружно отговорила сюрията. – Пчеличките мъкнат медеца. Трупат на пити, а ние го отмъкваме. За да не се усетят, ги обгазяваме. Пускаме им дим. Прилагаме им всевъзможни изпитани техники за отвличане на вниманието. Разделяме ги, насъскваме ги едни срещу други. Оглавяваме вече разделените им групи. Симулираме, че и ние се мразим и се караме. Плюем се пред тях, а всъщност сме се разбрали да се редуваме. Днес един ще грабне питата с мед, утре – втори, после – трети…и т.н. Дезорганизираните, напълно объркани пчели изобщо не вдяват къде изчезват данъците им. Разбира се, част от медеца носим на бейовете и агите. Те са ни назначили на тая сладка работа. Заслужават хората, а и ако решат по всяко време могат да ни сменят с някой друг. Кандидати за башибозуци, колкото щеш. Друга част от лакомството гледаме да остане и за еничарите. Юнаците в тоги са от изключително значение за бейовете, агите и за нас. От една страна са част от информационния дим. И те непрекъснато обещават справедливост на пчелите. Аха-аха да хванат кой им краде меда. Ако някоя пчеличка не се е поддала на номерата ни, не се е изплашила, прогледнала е и тръгва да буни другите пчели. Тогава еничарите се намесват. Изваждат непокорната пчела от кошера и я тикват в друг с дебели решетки и малки прозорчета. А най-смешното е, че оформят наказателната акция „в името на пчелите”. Ха-ха-ха, как ви звучи? „В името на бейове, аги, башибозуци и в наше собствено еничарско име”? Та така възприемаме България. – Записали си учените и този отговор.
Отишли при безродните и им задали същия въпрос: Кривосъдниците прихнали – Като банкомат, който винаги е пълен с пари. При това не ни трябват нито кредитни карти, нито пин-кодове. Имаме си тоги. Достатъчно е да се грижим за интересите на бейовете, агите и башибозука. Те от своя страна се грижат за нас. Записали са в Конституцията: „Еничарите не носят отговорност за „грешките” си”.
– Да-а-а, почесали се по главите учените. Интересни отговори: Дойна крава, кошер, пълен с мед и перпетуум банкомат. Я да попитаме как възприемат България хората, които протестират по улиците: – Амии как? Като възрастната жена, ровеща в кофата за боклук. Като просещия дядо на ъгъла. Всъщност – като окупирана държава. Всички признаци за това са на лице: Прогонени са два милиона български граждани. Унищожени образователна, здравна и социална системи. Армия няма. Огромен репресивен апарат (полиция и магистрати), най-много на глава от населението в цяла Европа. Срината икономика, смазваща безработица. Унизително ниски доходи. Монополите се гаврят с народа. Тотална корупция. Окупаторите – бейове, аги, башибозуци и еничари вилнеят вече 24 години.
Но за нас тя е и в прегръдката на любимия човек, в грижите на родителите ни и в нашите обещания към децата ни. В необяснимия трепет на сърцата и в готовността ни да я защитим. В решимостта ни да я освободим от окупаторите.
А вие, вие как възприемате България?
5 юли 2013 г.

 

Пожелай си щастие

Трима приятели решили да излязат в морето за риба. Единият намерил лодка, вторият – пари за гориво, третият – мрежа. Договорили се, каквото хванат да делят на три. Цял ден хвърляли, вадили мрежата и нищо. Явно кризата била ударила и морските дълбини. Издърпали за последно – гледат златна рибка. Тъкмо тръгнали с нож да я режат на три части, за да си я поделят и тя им проговорила:

– Върнете ме обратно в морето и аз ще ви изпълня по едно желание.

Спогледали се приятелите. Улов – никакъв, Рибката – малка…Пуснали я.

– Хайде, казвайте какво искате?

Първият си пожелал да е много богат, да има къщи, апартаменти, земи, коли, пари… Бил убеден, че имайки всички тези неща ще бъде щастлив. Вторият поискал също богатство, от всичко по много, но освен това си пожелал и слава. Искало му се да бъде като рок-звезда или известен футболист. Такава била неговата представа за щастие. Третият помолил златната рибка да му даде отсрочка една година, да си помисли какво да си пожелае. Тя се съгласила, изпълнила желанията на първите двама, а с третия се разбрали да се видят след  12 месеца.

Дните си отминавали, месеците се изтъркулили. Събрали се отново тримата приятели. Бедният заразпитвал другите двама как са, доволни ли са, щастливи ли са? Те започнали да му се хвалят как живеят, колко са богати. Дълго му изброявали какви благини имат. Изреждали, нареждали, фукали се. По едно време той ги прекъснал:

– Добре, добре, разбрах как живеете, какво имате. Но така и не ми отговорихте щастливи ли сте? Първият поприглушил децибелите:

– Ами, какво да ти кажа. Мислех си, че в това е щастието. Да имам всичко, да съм богат. Живеем в прекрасна къща, возим се в лимузини. И аз, и жена ми, децата ги возят на училище. Но през стъклото всеки ден виждам по улиците просяци, бездомни хора. Непрекъснато слушам по новините за мизерия, бедност, нищета. Хората се самоубиват от безизходицата. Ние си имаме всичко, но се наложи да назнача охрана и непрекъснато да я увеличавам. Така, както е тръгнало, ще трябва да наема цяла армия, за да се пазим. Имам чувството, че живеем под обсада. Няма спокойствие.

– Точно така е! – включи се в разговора и вторият приятел – И при мен е същото. И слава си имам, и много пари, всичко си имам. Но някак не мога да се почувствам щастлив. Не мога да се отпусна и да дишам спокойно. Толкова много мъка, толкова много болка около нас, че ме свива сърцето. Други богаташи ме съветват да си взема семейството и да се преселим в някоя нормална държава да живеем. Не знам какво да правя…

Замислил се третият приятел. На уречения ден отишъл при златната рибка. Тя го чакала:

– Реши ли какво искаш? Казвай!

– Виж, златна рибке, и аз искам да съм богат. Но едновременно с  това искам в държавата, в която живея да няма толкова много бедни и нещастни хора. Нека в моята родина всички да живеят така, сякаш сме в някоя от тъй наречените „бели” държави.

Речено – сторено. На брега вече го чакал нов автомобил. Качил се рибарят и потеглил към новата си къща. По пътя гледа и не вярва на очите си: Чисти улици, спретнати къщи, усмихнати хора. Прибрал се в къщи, включил телевизора. По новините разказват, как под силен граждански натиск на всички политици, участвали в прехода – грабеж било забранено да са част от властта. Как под същия натиск корумпираните магистрати били заставени да осъдят доскорошните си господари – олигарси и местни феодали. Как им отнели награбените фабрики, заводи, плажове, гори… и ги върнали в държавната хазна. Тоест на истинския собственик – данъкоплатците. Разказвали по новините как шайката разбойници, откраднали държавата, си получили заслуженото. Самите журналисти – сякаш преродени имали вид на свободни хора, а не на роби на властимащите. Нямало вече самоубийства. Новите избранници на народа управлявали не като предходните алчни, самозабравили се паразити. Имали обеца на ухото – какво ги чака, ако стъпят накриво. Прокурори и съдии били принудени да служат на правосъдието. Много от кривосъдниците се озовали задълго там, където им е мястото – в затвора. Думи, като законност и справедливост придобили смисъл. Държавата вече не била най-корумпираната и най-бедната. Напротив – сочели я за пример. Ниска безработица, високи доходи.

Звъннало се на вратата. Бившият рибар отворил. С грейнали лица влезли приятелите му:

– Видя ли какво стана? Ти ли го направи? Какво си пожела от златната рибка?

– Пожелах това, което ви липсваше на вас. Да живеете сред смели и свободни хора.                                                                                                                         

24 април 2013 г.

Скалата и капчиците

Имало едно време една скала …

Огромна и страшна, тя всявала ужас и внушавала непоклатимост. Скалата говорела:

 – Аз съм вечна, никой и нищо не може да ме бутне. Даже не си го и помисляйте! Аз съм ви необходима. Нищо, че стенете. Мачкам ви, смазвам ви, но без мен не можете. Нямате избор. Двадесет и три години се самоизграждах. Взех всеки ваш камък, изсмуках всяка ваша прашинка. Спрях ви въздуха, вие сте роби. Търпите, мълчите и пъшкате. Безсилни сте…

Завалял дъжд. Повечето капки заоблизвали скалата, лъснали  я. Радостно изсъхвали върху нея и умирали. А тя – блестяща  и самоуверена разкършила канарите си:

– Даа, точно така, слугувайте ми, подчинявайте ми се и мрете!

Но се събрали няколко непослушни капки и решили да се опълчат срещу скалата:

– Малко сме, но знаем, осъзнали сме, че причината за всичките ни беди е скалата. Също така сме наясно, че можем да я разрушим. Какво трябва да направим? Да продължим да капем, да натискаме в основата на скалата. Едновременно с  това, трябва да събуждаме все повече и повече други капки. И най-важното е да се обединим. Стотици  хиляди, милиони капки – в една ударна вълна!

Времето си вървяло. Упоритите капчици вършели своята работа. От време на време скалата усещала трусове в основата си, засипвала капчиците съпротива с огромни облаци от прах и камъни. Опитвала се да погребе дълбоко под себе си самата идея, че тя – великата, страшна скала може да бъде разрушена. Но вече било късно. Процесът бил необратим. Смелите капчици ставали все повече и по-големи. Загърбили различията помежду си, убили страха в себе си и капели. Всяка капка била боец, безстрашен воин.

Един ден, както се любувала на себе си, скалата усетила нещо необичайно. Първо чула страшен тътен, след това видяла немислимото – безброй разгневени капчици летели към нея. Страшната, велика скала се паникьосала и зафъфлила:

– Ама чакайте,  аз ще бъда добра, ще помисля за вас, обещавам, обещавам,обещавам… Зациклила скалата на последната дума. Грохот! Справедливата многомилионна вълна отнесла „вечната” 23-годишна скала като сламка. Капчиците-победители се събрали и решили повече никога да не допускат да се самоизгради нова скала. И заживели щастливи и свободни. На деца и внуци разказвали историята. И тя винаги започвала така:

Имало едно време една скала…

12 април 2013 г.

Чакалнята преди смъртта

Неизпълнени обещания, лъжи, напразни надежди. Разочарования, страдания, мъки, болки. Има едно единствено нещо, което е сигурно. Без значение дали си богат, беден, гениален или прост като обелка от картоф. Няма абсолютно никакво значение и цветът на кожата ти. Неизбежно е. Парите не играят, молбите също. Връзките не помагат. Който се е родил ще умре. На това може да се разчита. Спокойно можеш да заложиш дори и живота си – няма как да загубиш облога. Успеваемостта е сто процента. Никак не е случаен изразът – “сигурен като смъртта”. Само, че точно това единственото сигурно нещо винаги много удобно се забравя. Всеки се мисли за безсмъртен. Всеки живее като вечен. Или поне повечето хора. Пропускат дни, седмици, месеци, години от живота си. Все отлагат за друг път, за по-нататък. Оправдания колкото щеш за да се подложиш на властимащите. Да замълчиш пред явна несправедливост. Да се скатаеш си е инстинкт за оцеляване. Генетично е заложено да търпиш и да чакаш някой друг да свърши твоята работа. Някой друг да извоюва твоята лична справедливост. Ако може друг да рискува за твоето благополучие. Природа, какво да я правиш. На 17.02., общо в цялата страна излязоха около сто хиляди души на протест. Срещу мизерията, бедността, липсата на доходи и безумните сметки за живот. Срещу сплотеният отбор на олигарси и зависими от тях политици и магистрати ограбващи ни вече 23г.. На 24.02. по улиците излязоха двойно повече свободни българи. Но къде са останалите, след като има половин милион безработни? Къде са работещите, които вместо заплати получават подаяния не стигащи да си платят дори сметките за ток или парно? Къде са унизените български пенсионери, работили цял живот, а сега преживяващи с филийка хляб на ден. “Един милион протестиращи ще има”. Това се чуваше преди 24.02..На фона на геноцида, който се извършва над нас очаквах не един, а поне два милиона да са на улицата. И от паразитите да остане мокро петно, което да служи за пример. -Ето имахме едни нагли бандити, грабиха ни 23г., лъжеха ни, но един февруарски ден през 2013г. се вдигнахме и се освободихме. А от олигарсите и слугите им политици и магистрати само това остана. Така си мислех, че ще разказваме на туристите и на децата си. Но не се получи. Защото робите все още си мислят, че ще се договорят със смъртта. Ще живеят вечно. И могат да си позволят да робуват още 23г..  Ако прогресията се запази на следващият протест по улиците ще има 400 000 свободни българи. Интересно ми е кога ще дойде денят на прозрението, че всички сме само в чакалнята преди смъртта? Кога ще излезем на улицата наистина заедно, единни, обединени и ще се освободим? Толкова единни и обединени, колкото в това, което ни чака след чакалнята.

25 февруари 2013 г.

Диваните на хората батерии

Вечер. Стоя на балкона. Гледам блоковете наоколо, светлинките в стаите. Какво ли правят хората? Мъже, жени, деца. Вечерят, гледат телевизия, мият се и си лягат да спят. Сутринта стават, пак се мият, закусват и тръгват на работа, на училище. Вечерта отново светват лампичките си и пак – в кухнята, пред телевизорите, в банята и по леглата. На следващият ден пак същото и отново и отново. И така докато старите не умрат, докато младите не остареят. Живеят в кутийките си, в клетките наречени апартаменти за благозвучие. Раждат се, въртят се в кръг и умират. След тях – изтъркани дивани. Нещо в цялата картина ми напомни за сцена от филма “Матрицата”. Там хората бяха подредени пак в клетки, един над друг, един до друг, бяха вързани на системи, които да ги поддържат живи. Огромни плантации, безкрайни депа от складирани хора. Тях ги изсмукваха, изчерпваха енергията им. Човеци – батерии. Във филма плантациите от човешки същества се експлоатираха от машините. Бездушни, без сърца, всемогъщи машини строго следващи програмата си. Системата функционираше безупречно, човешките същества бяха нещо като тор, изобщо неосъзнаваха, че са само храна. Господарите – машини се бяха погрижили за човеците – батерии, бяха им създали изкуствена реалност. Храната обичаше, мразеше, страдаше или пък изпитваше щастие. Дори мечтаеха, женските батерии за това как да си изскубят веждите и после да ги нарисуват, по-така, по-иначе, например по средата на челото. Мъжките – за жени с нарисувани вежди. Идилия. Е, както си е редно по филмите, там имаше и прогледнали. Хора, които се бяха събудили, бяха се измъкнали от плантациите за батерии. Човеци, които са осъзнали, че това не е техният живот, че сами трябва да си извоюват правото да не бъдат храна. Тези неподвластните на машините, вместо да си живеят на воля се бяха нагърбили със странната задача да освободят другите. Кой знае защо бяха превърнали свободата си в борба против системата. Бяха готови да жертват себе си в битка срещу машините – господари. И то за какво?  За  да освободят събратята си. Да им помогнат да осъзнаят, че са хора. Чуден филм. Между другото, тези  свободните също умират, техните дивани не изглеждат по – различно от диваните на хората-батерии. Пак се загледах в прозорците на съседите. Дали някой от тях гледаше към мен? Дали сред тях има такива, които са гледали същият филм?

12 януари 2013 г.

 

Искам отец Иван за Патриарх

Скандал в Българската Православна Църква. Дядовците, митрополитите, владиците, божиите наместници се вкопчиха в следсмъртна битка за власт. След като почина Патриарх Максим “благите” черноризци оставиха кръста и извадиха томахавките. Това не е битка за вярата, за душите на хората, това е алчност. Кой да наследи Максим? Кой да управлява църковните имоти оценени на милиарди? Абсурдистан, “Няма такава държава”, Бандитостан, Мутриленд, България, много имена на една и съща страна. За официалните случаи и за пред чужденците е България, за ежедневието и за вътрешно ползване всички останали варианти. От 23г. ни ограбват олигарси и местни феодали и назначените от тях  корумпирани слуги – политици и магистрати. В цял свят такава банда се нарича мафия. У нас това е елит, каймака на обществото. Оказа се, че църковният каймак по нищо не се отличава от светския. Изненадани няма, има погнусени вярващи, присмиващи се атеисти и самодоволно потриващи ръце конкуренти. Владиците тръгнаха по бойната пътека, готови са да си смъкнат брадите един на друг. С хлъзгави, характерно припяващи гласове четат прокламации от телевизорите, кой бил по-прав, кой бил по-крив. Държавните чорбаджии декларираха, че няма да се месят в църковните разпри. Но държавата сме всички ние българските граждани, в това число и самоопределили те се като православни християни. Имаме право да си избираме общински съветници, кметове, депутати и президент. Защо нямаме възможност да си изберем духовен водач? Вярно е, че при светския избор е почти невъзможно да пуснем бюлетина за достоен, некорумпиран и безкористен човек. Но за Патриарх ще ни е по-лесно. Имаме възможност дори да избираме. Отец Иван от Нови хан, който се грижи от много години за 150-200 деца и жени без дом и препитание. Помага на всеки изпаднал в беда, вдъхва надежда и укрепва вярата в доброто, в Бога във всеки един от нас. Отец Боян Саръев, силният християнин от източните Родопи. Дядо Добри, човекът дарил на църквата хиляди левове събирани с години от милостиня. Със сигурност има и други достойни свещеници и обикновени хора в България. Защо не можем да си изберем някой от тях? Нима е по-важно за всеки един вярващ и за цялата църква за Патриарх да бъде избран човек с лимузина? Човек кръстещ се пред пачките с пари. Къде бяха всички тези участници в мазните борби за власт, наричащи себе си владици? Нима са били тук в България, където навсякъде можеш да видиш изоставени разрушаващи се църкви и манастири? Нима са били тук, където всеки втори ден се самоубиват хора смазани от материална и духовна мизерия? Защо не си продадоха скъпите коли и златните украшения? Можеха да направят така, че във всеки манастир да има поне по един отец Иван. За какво са ни попове, които имат само представителни функции – на велики дати да застанат редом с държавните аги и заедно да се опияняват от собственото си великолепие? На кого са нужни такива лицемери, на Бог, на миряните? Едва ли, нужни са само на себе си и на лакеите си. По делата им ще ги познаете. Е, познахме ги, не ги искаме! Искам да имам право на избор. Искам отец Иван за Патриарх. Нека Патриархът да е с едно обикновено расо и дървен кръст, но да има сърце.

16 ноември 2012 г.

 

Архангел Михаил и загрижеността му за българите

Господ събрал Архангелите си на оперативка. Да провери как вървят нещата, изпълняват ли си задачите, срещат ли някакви трудности. Изказали се “известителят на тайните човешки” , след него взел думата  “церителят на недъзите”, накрая станал Архангел Михаил “пазител на душите и борец против злото”: Господи, Ти си ми наредил да предпазвам хората от опасности, беди и скърби, а когато съгрешат да им показвам праведния  път, също така, да  взимам душите на мъртвите или както ме наричат освен всичко друго да бъда и ангел на смъртта. Има един народ, наричат се българи, не знам какво да ги правя. Последно време ме претоварват, толкова много мъртви души, при това телата им още живи, а душите им вече студени. Предпазвам ги аз от злото, посочвам им верният път, но те все си избират най-крадливите, най-лошите управници. На всичкото отгоре са непоучителни, все се мразят помежду си, карат се, цепят се, делят се. И само мрънкат, обвиняват други народи в световна конспирация срещу тях, плюят и кълнят изедниците, които сами са овластили. Дори на Теб се сърдят, че си ги изоставил. Не искат да отворят сърцата си и да прогледнат, че сами са си виновни за всичко. Вече 23г. не могат да си изберат честни и просветени люде, които да им служат, не че ги няма, има ги. Но си назначават само алчни и безскрупулни разбойници, оставят ги безнаказано да им изпиват кръвта и дори да им взимат душите. Често ми се случва, отивам аз за някоя душа да я прибера, а тя вече е взета от някакви си олигарси, местни феодали, корумпирани политици и магистрати. А тия пък не ми я дават без пари, инвестирали били, водела им се в избирателен списък. Ето, днес българите ме почитат, Архангелов ден е при тях. Курбани правят, рангеловски хлябове пекат, сложили на масата задължителните фасул, жито и червено вино. Изобщо стараят се да ми се харесат, отстрани като ги погледнеш ще кажеш – праведници. Но вътре в самите тях празно. Няма я празничната трапеза за душата. Пусто е в сърцата им. При това аз не очаквам да са ангели, такива на земята няма. Колко още да се боря против злото в тях самите Господи? Михаиле, нали не си забравил, дал съм ти възможност, ако прецениш за правилно да се откажеш да бдиш над доброволните клиенти за Ада. В края на краищата на колегата това му е работата, да ги прибира такива непоправими. Изправил се Господ, огледал седмината си Архангели и казал: Хайде на работа, и наблегнете малко повече на тия българи, освободете сърцата им, покажете им  къде са истинските причини за несгодите им. Не съм загубил Аз надежда за тяхното спасение. А ти Михаиле не се натъжавай, нали знаеш – на сила хубост не става, работи, изпълнявай си задълженията, това е важното. На хората съм дал правото на свободна воля, сами да преценят. Някои предпочитат да са свободни, други да са роби. Някои отиват в Рая, други в пържилнята. Тяхна воля. Хайде, разотивайте се, че работа ни чака.

08 ноември 2012 г.

 

Де ми е пушката? Де ми е сабята?

Денят на Ботев и падналите за свободата на отечеството – 2ри юни. На площада както всяка година се провеждат церемонии. Строени войници, граждани и на най-личните места големците. Нашите управляващи, политици от всевъзможни партии и официални гости. Картината е тържествена. Хората гледат с лека утайка шоуто, а чорбаджиите с изпънати патетични маски на лицата всячески се стараят да подсилят драматизма на събитието. Всеки един от агите си е придал такава важност сякаш без него ще се свърши света. Все едно на него му отдават почит. Гледах , гледах , па се плеснах по челото и си викам: абе, причината да сме тук на тоя площад не е ли Ботев, тия пауни какво са си лъснали толкова перата, да не са в размножителен период? Представих си как започват да се чифтосват направо пред духовата музика и не издържах. Разсмях се, ама така започнах да се смея, че чак се заливах. И както се казва много смях не е на хубаво, стана от играчка плачка. Задавих се и взех, че умрях. Направо там на площада. Велможите дори не мигнаха, нищо не смути величието им. Хората се разтичаха насам натам да ме спасяват, но беше късно. Аз вече бях горе. Между нас казано позицията за наблюдение е идеална. Всичко се вижда като на длан. Докато гледах суматохата долу някой ме побутна по рамото. Познах го! И как не? Това чело, тая брада, тези очи, ама какви очи само!  Христо и ти ли гледаш как те споменуват долу?  А погледът му един гневен, режещ. Гледам аз, гледам ги всяка година и всеки път ме е яд, че да съм знаел, че ще сменим турското робство с наше си българско. Пък да бях погалил със сабята си бащите на тия изедници, изобщо да не се бяха раждали. Всяка година ги гледам мамицата им как се надуват на площада, ще се пръснат. Че те са по-лоши от турците бе! Ония ни колеха, бесеха, насилваха, ограбваха, но поне не ни лъжеха. А тия все обещават, сладки приказки на народа говорят, пък го прокудиха. Немили, клети, недраги се скитат българите по света. А тези дето останаха по-тежко от роби живеят. Ама и на тях съм бесен. Защо скланят глави, защо ги търпят?  Къде са сърцата мъжки  юнашки?  Всеки път отново и отново умирам от яд и мъка като ги гледам и едните и другите. Христо почакай, казвам му: навремето е било ясно от едната страна ние от другата те. А сега много партии, много лагери, хората се дърлят помежду си и някак гнева им утихва и не може да събере мощ. Той ме удари с поглед: абе вие слепи ли сте, луди ли сте, що ли?  Няма партии, няма лагери. Пак е същото. Ние срещу тях, само дето бейовете са българи. Никаква друга разлика няма. Ах, мале-майко юнашка! Де ми е пушката? Де ми е сабята?

31 октомври 2012 г.

Саможертвата на Ботев, за какво и за кого?

За какво Ботев е дал живота си? За свободата на България, за нейното свободно и щастливо бъдеще.

За кого? За всеки български гражданин, за щастието на всяко българско семейство. Ако беше Ботев сред нас, как ли ще оцени саможертвата си? Свободна ли е България? Държава, на която други държави й диктуват и казват какво може и какво не може да прави. Изцяло зависима от чужди сили, икономически и политически. България, задушена от здравата енергийна прегръдка, изсмукана от чужди банки – кърлеж, който е станал по-голям от тялото, което смуче. Държава без армия, но с огромен репресивен апарат. Има нещо сбъркано в свободата ни. Обаче по въпроса за щастието на българите нещата са по-добре. Има щастливи българи и не са малко. Тези, които магически приватизираха заводи, фабрики, хотели и за една нощ се превърнаха в милионери. Огромната армия от корумпирани държавни служители, които са на заплата и си докарват по стотина и повече заплати допълнително, продавайки служебното си положение, държавни интереси или просто парчета България. Щастливи са и българските политици. Защитават неуморно личните си интереси и трупат благинки.

Ех, Ботев, Ботев, виждаш ли, не е напразна саможертвата ти. Свободата е малко куца, прилича на модернизирано робство, но пък щастливи българи има. Е, няколкото милиона хора, които не знаят с какво да нахранят децата си, и тези, дето им е по-евтино да умрат, отколкото да се лекуват, сигурно и те са щастливи, само дето не им личи много. Но ти нали даде живота си за щастието на всички. На едните, свободни и щастливи да крадат, да смучат, да разграбват България. И на другите, прокудени по чужди краища от бедността или останали в България заради бедността. И те са свободни и щастливи, нищо че са гладни, обезверени и унижени.

3 юни 2011 г.

 

Чисто сърце

Взимам една консерва – не отворена. На етикета й пише пастет „Апетит”, „Русенско-варено” или нещо подобно. Цената й е, да кажем, 2 лв. Отлепям етикета и на същото място залепям друг, изписан например на френски, на който пише, че това е консерва от супер редки деликатесни миди от не знам къде си. Цената е 22 лв. И с хората е така – сам си слагаш или някой друг ти слага етикета колко струваш, какво си. А кой знае отвътре наистина какво си? Само когато наистина си опитал, когато си живял с този човек, можеш да кажеш какво има в него – стриди или русенско-варено. Другият начин е чисто сърце. Житейските грижи натежават над сърцата ви и почвате да виждате не толкова ясно. Затова пазете сърцата си чисти. Както всеки ден се събира прах по мебелите и вие я чистите (ако ви прави впечатление), така внимавайте да не се събират нечистотии в сърцата ви. Човек се отпуска, ежедневните „важни” неща го поглъщат и той става сляп. Не с очите си – със сърцето си ослепява. Защо ви е чисто сърце? Защото очите виждат това, което им се дава да видят, очите виждат дрехите, а сърцето – кой ги носи. Очите ви виждат наметалото, а само сърцето ви може да види какво има под него.

4 март 2011 г.

 

За свободата

Природата на човека – тя си иска своето. Всяка възраст – със своите инстинкти и желания. Въпросът е – можеш ли да бъдеш полезен за близките си или си тежест? На този въпрос трябва да се намери отговор. Честно, без емоции. Да се направи сравнителен анализ на ползи и вреди, да се направи прогноза, динамична оценка на ситуацията, различните варианти на развитие и отговорът ще дойде сам. Чисто научен подход, без смесване на желания, чувства, лични отношения и други. След като се получи отговор, трябва да се действа. Какъвто и да е резултатът, най-важно е да не остане на теория, а да следват реални действия, в която и да е посока – в зависимост от резултата. Любов, обич – това е желанието ти близките ти хора да са щастливи. Да обичаш не е да заробваш, а да дадеш свобода. И това не е съвсем точно – свободата всеки си я има. Ако не я отнемеш брутално или нежно, заради някакъв дълг – родителски, синовен и т.н. И така – не можеш да даваш свобода, не трябва да връзваш, да оплиташ мрежи, да задължаваш. Всеки трябва да има възможност за свободен избор, всеки сам да реши кое за него е най-добре. Да направи свободния си избор и след години – в деня на равносметката, да си каже – добро или лошо, но това е следствие на моето си решение. Аз съм избрал и решил да бъде така. Това е обичта – да оставиш на близките си, на хората, които обичаш, те сами да решават за себе си, какво искат да правят, какво искат от себе си и от другите. Най-важното е любимите ти хора да са щастливи, според техните си представи за щастие. Не според твоите.

9 март 2011 г., 20:02

 

Кое ни прави хора?

Много лесен въпрос. Имах чувството, че знам отговора. Направих опит да го запиша веднага, но не успях; замислих се. Кое е това, което ни прави хора?

Мисленето. Това, че можем да мислим и разсъждаваме? Не съм убеден. Гледал съм предавания за делфини, косатки и други животни, и те мислят. Кой знае – може би даже повече от нас и по-добре.

Това, че караме коли? Виждал съм циркови животни да карат велосипеди, защо да не ги научат да карат и автомобили?

Изкуството? Да, това е възможен отговор, но пък и други представители на фауната пеят, танцуват и рисуват дори.

Любовта? И това не е. Знам много животни, които не сменят партньора си и даже страдат и тъгуват, ако му се случи нещастие.

Грижите за децата и възрастните? И това не е присъщо само на нас.

Без да правя задълбочен анализ на всичко изброено дотук, така и не усещам това, което ни прави хора да е сред изброените неща.

Сещам се и за много други, като секс, работа и т.н., но и те не са. Става сложно. Кое все пак ни прави хора? Може би предателството, измяната? Тъжно, защо трябва да е нещо негативно, дори не искам да мисля в тази посока. Кое е?

А какво би било, ако е – макар че се случва крайно рядко, но все пак го има сред нас – да загърбиш личния си интерес, да поставиш проблемите на обществото, на чужди хора, непознати на теб, пред своите? Дори да дадеш живота си, за да спасиш техния. Да не мислиш и да не действаш с цел да си по-добре и по-богат. А да си спокоен и изпълнен със щастие от това, че си помогнал на другите – чуждите, непознатите. Каквото и да ти струва това. Може ли? Възможно ли е това да е отговорът? Кое ни прави хора?

10 април 2011 г.

 

Пътят

Пътят. Какво е? Раждаш се – не знаеш защо? Никой не те е питал. Не знаеш дори, че си се появил. Започваш да растеш – пак нямаш представа за това, за теб се грижат родителите ти. Реално, когато за първи път осъзнаеш нещо около себе си се появяваш, или когато вече си голям и се опитваш да се върнеш назад, до първия си спомен. От детската градина, от първи клас или нещо подобно. За теб продължават да се грижат родители, близки, роднини. За формирането и изграждането ти се включват и външни фактори – училище, приятели, средства за масова информация. Растеш – идват първите моменти, когато смяташ, че знаеш повече от тези, които са те обучавали – родители, близки, учители. Всички под един нов знаменател – възрастни. Ти си млад, и по-умен от всички тях – така си мислиш. Бъркаш, но не разбираш. По пътя си на 18-20 г. набираш скорост, нямаш представа откъде идват нещата, които имаш. Дори не мислиш върху елементарни въпроси – всеки ден имаш храна, ток, облечен си, не си жаден. Забавления, спорт, развлечения – всичко сякаш ти се полага. Създава се погрешно усещане, че така ще бъде винаги. Винаги ще има кой да те снабдява, да плаща сметки, да те пази, да се грижи за теб. Живееш като в приказен свят. Каквото и да става, ти си центърът на всичко, ти си безсмъртен. После, рано или късно, изтрезняваш – за едни това става постепенно, за други – рязко. Но неизбежно за всички. Разбираш, че за да продължиш да имаш това или онова, трябва сам да си го осигуриш – от билетчето за градски транспорт (за да стигнеш до работното си място или института, ако си студент), таксите за образование, сметките за ток, телефон, парно, вода, дрехи, до вечерните ти излизания с приятели и много други разходи, за които не си и предполагал. Проглеждаш, разбираш, че всичко е много по-различно от онова, което си усещал и мислил досега. Стъпка по стъпка започваш да се бориш с неизбежните ежедневни проблеми. После създаваш семейство, раждат ти се деца и всичко се повтаря. Само че вече ти си в ролята на снабдител. На магьосника, осигуряващ вълшебния живот за децата си. И когато те пораснат, осъзнаваш, че си в групата на възрастните, на изоставените, на глупавите. Може би ще си спомниш какво ти си мислел за своите родители. Животът продължава. И накрая, пак без да знаеш защо и кога – умираш. Точно както си се родил – без никой да те пита искаш ли. Началото и краят не зависят от теб. Но от момента на проглеждането ти можеш да решаваш – да живееш за любимите си хора, дори да умреш за тях, ако е необходимо. Имаш избор, всичко зависи изцяло от теб. Нямаш оправдания, ти решаваш как да изминеш пътя си. Можеш да се грижиш само за себе си и най-близките си хора и нищо друго да не те вълнува. Но можеш и да допуснеш чуждата болка, която те заобикаля. Можеш, ако поискаш, да помогнеш и на чуждите, непознатите; можеш дори да се досетиш, че, помагайки на тях, всъщност помагаш и на децата си, и на техните деца. А можеш да се затвориш в черупката си и спокойно да дочакаш смъртта, когато нищо вече няма да зависи от теб. Никой няма да те попита – искаш ли да умреш? Или имаш още нещо да свършиш? Свършил си.

10 март 2011 г.

 

Броня

Всеки се е бронирал – сложил е желязна ризница, предпазва се с огромен щит, скрил се е зад дебели каменни стени, защитил се е от всичко, барикадирал се е. Направил е всичко възможно да не го засегне, нищо да не го достигне – нито чуждата болка, нито чуждата скръб, нито чуждата любов или щастие. Нищо. Нищо не може да пробие защитата – толкова е страшно, и толкова е спокойно да си живееш сам, като на безлюден остров. Занимаваш се само и единствено със себе си – от сутрин до вечер, погълнат от грижи за собственото си оцеляване. И така до неизбежния миг, докато някой не успее да пробие бронята ти и тогава – о, чудо! Оказва се, че не си сам на безлюдния си остров, някой е откраднал колата ти, някой е ограбил къщата ти, обидил е детето ти, нападнал е жeната ти на улицата. Потресен си! Как така – ти нали не правиш лошо на никой? Направо си същисан, че около теб има и други хора, и то лоши. И какво правиш след това? Къде насочваш всичките си усилия? Как къде? Разбира се, че запълваш дупката в бронята, изграждаш я още по-дебела, за да е непроницаема. И още – подлагаш се на специални процедури с „гроздова”, за да забравиш. Да забравиш, че около теб има и други хора. Да не мислиш какво става с тях, защо са такива, кое ги кара да бъдат лоши и кое може да се промени. Колкото може по-бързо да се затвориш обратно в черупката си. И така до следващия път, когато „непробиваемата” ти отбранителна линия не бъде нагло и безцеремонно пробита, отново. Или докато любовницата не ти изневери. Ужасно е, нали?

6 април 2011 г.

 

Безсмъртие

Представете си, че току-що са ви казали, че имате само един ден живот, че утре ще умрете. Ако не се самоубиете веднага от мъка, самосъжаление, яд, че живота ви свършва и не сте успели да изпълните желанията си, да видите мечтите си осъществени. Ако издържите на този порив от безброй ако, защо, как, ох, ех, мамка му. Може би ще се опитате да изживеете този последен ден и да направите всичко това, което сте отлагали през целият си живот. Всичко, което сте считали за правилно, но поради страх, неудобство, срам, несигурност и Бог знае още колко причини все сте отлагали. Ще пробвате за този последен и единствен ден да бъдете истински. А сега си представете, че просто никога не забравяте, всеки ден може да е последен. Знаете го и живеете така сякаш няма утре. Всяка вечер си лягате щастлив и спокоен, не сте отложили нищо, не сте пропуснали да кажете обичам те. Крещяли сте, нарекли сте гадината – гадина, вместо да подминете с мълчание. Погалили сте, не сте държали ръката си в джоба. Прегръщали сте така силно, че костите на гръдната ви клетка са изпукали. Сбили сте се заради принципите си, заради това, в което вярвате. Плакали сте. Денят е минал и вие за нищо не съжалявате. И така всеки ден, до последния, който няма да ви изненада, няма да ви завари неподготвен. Вие сте безсмъртни.

 

Разпети петък

Поругаван, оплюван, осмиван, предаден, изоставен. Всичко това е изпитал Бог. Всичко е получил, до последната капка от „народната любов”. Колко е разбираемо. Колко по човешки, нечовешки са постъпили с Него. Всеки се е стремял да се разграничи от Него. Отричали са се от Него. Правели са се, че не Го познават. Криели са се, бягали са, по-далеч от Него. Да не би по някакъв начин някой да си спомни, че са имали нещо общо, някакви допирни точки. Да не би Неговото нещастие да се прехвърли и на тях. Страхът за собствените им кожи може да бъде усетен и днес след хиляди години, още смърди този техен страх. Жалкото им желание да се разграничат, да се скрият, да спасят себе си. Боже! Нищо не се е променило. И днес е същото. От Теб са се отричали и Теб са изоставяли, та какво остава за обикновените хора. До вчера обичани и уважавани, днес оплювани, осмивани, обругавани. И пак същото – най-близките се срамуват, страхуват се, бягат, ще си счупят краката. Ще забравят кой си, ще забравят дори кои са те самите. Само и само да продължат да живуркат. Да дишат, да тъпчат ненаситните си търбуси. Да оцелеят. На всичко са готови, ще се включат в общия хор на обвинителите, ще крещят с цяло гърло обиди и хули срещу теб. Други ще се наврат в дупките си, ще изключат телефоните си, ще изключат душите си, сърцата си. Ще потърсят и ще намерят за себе си основателни причини за това, че са те изоставили, и ти, ти ще си виновен. Ти си виновен пред тях, предателите, защото не си победил враговете. Защото си се оказал слаб и си допуснал те да победят. Да те вържат, да те бият, да ти се присмиват, да те оплюват. Сам си си виновен. Е, ако беше останал непобедим, силен, щяха да ти се кланят, да ти ръкопляскат, да викат осанна. Но сега ти си слаб. Така че разпни го. И колкото по-бързо те разпнат, толкова по-добре за тях, по-бързо ще се отърват от теб и опасността за себе си. Отрекли се били, изоставили Го, предали Го. Боже, колко са слепи и малки, та те предават себе си, отричат се от себе си, изоставят себе си. Не Теб. Себе си обричат. И нищо, ама нищичко не се е променило, хиляди години все едно и също. Дава им се възможност да израснат, да спасят себе си, да намерят себе си. И нищо, хиляди години малодушието продължава. Слабостта побеждава. Нагаждачество и хамелеонщина. А иначе чакат, чакат да възкръснеш, да стане чудо, за да се присламчат отново под крилото на силния. Да застанат редом с победителя и да крещят осанна. Чакат да бъдат смели, само че не могат сами, имат нужда от чудо. Имат нужда някой друг да изкупи греховете им. Някой друг да се пребори за тяхното щастие. Някой друг да страда, да рискува, да даде живота си за тях. За хамелеоните, за ту любящи, ту мразещи човеци-нечовеци. Когато както им изнася. Господи, Ти си мъдър, разбираш ги Ти тия работи и затова им прощаваш. А те на това и разчитат. За какво им е да се променят. Все ще се намери кой да води битките вместо тях. И ще им се прости за греховете, за малодушието, за предателството. Нищо, че предават себе си и собствените си деца. Ще им се прости.

22 април 2011 г.

 

Христос Воскресе

Великден мина. Не бързайте с общоприетия отговор.

Дали наистина е така!?

И тази година дойде календарната дата Великден. И тази година за пореден път Христос Возкресе! Горкият Господ, не се ли умори? Всяка година възкръсва и чака да бъде светлина. Само че къде е тая светлина? Пообиколихме църквата, запалихме свещички, чухме благата вест от светите отци, целунахме ближния и толкова. Всяка година възкръсва горкият Бог и се надява, че най-накрая ще разберем, ще го вземем на сериозно, ще престанем с бутафорията. Но уви. Великият ден отминава и всичко си продължава по старому. Всеки се завира обратно в дупката си, в крепостта си, в проблемите си. А какво става със светлината? Тя сама ли да дойде, без нас, без дори да си мръднем пръста? Христос Возкресе! Нахрани ли това бедните, донесе ли повече сигурност за нас и децата ни? Донесе ли справедливост? Не! Защото колкото и пъти да възкръсва, всичко е в нашите собствени ръце. Той чака, помогни си сам, за да ти помогне и Бог! Той чака, възкръсва всяка година и чака. От нас, от вярващите или от тези, които се правят на такива, да престанем да симулираме, да престанем да се оправдаваме, а да заслужим по-добрия си живот, да заслужим светлината. Да престанем да мълчим, когато виждаме неправда, да престанем да даваме рушвети, да престанем да се навеждаме пред властимащи. Той чака да престанем да се страхуваме, да си спомним смисъла на думите чест и достойнство. Бог няма да се умори да възкръсва всяка година. Ние обаче не се ли уморихме да лицемерничим? Кога ще станем, ще вдигнем гордо глави и ще кажем този ни излъга, не си спази обещанията. Кога ще повярваме в себе си? В това, че ние носим светлината, ние носим правдата, ние носим собственото си щастие. Докога ще играем този театър на светли дати да се правим на честни и добри, като на една крачка от нас пак със свещичка в ръка стои приватизатор, заменкаджия, корумпиран държавен служител, мутра и ни се усмихва щастливо. Защото от утре той пак ще продължи да коли и беси, такива като нас. Които чакаме догодина Христос пак да възкръсне. И в молитвите си се молим Той, Бог, да свърши нашата работа. Да ни отърве от изедниците, да ни даде щастие, здраве, пари, благополучие. Да ни даде! Все си чакаме наготово. Докога? Да, во истину возкресе! Само че за тези, които дават, за тези, които не чакат, а действат за общото и собственото си благополучие. Те носят светлината, а останалите, останалите да вземат да си заредят акумулаторите, батериите или каквото имат там в сърцата си. Стига да ги намерят къде са.

26 април 2011 г.

 

Честни полицаи

Това не е шега, не е заглавие на научнофантастичен филм.Това е факт.
Константин Иванов – вече бивш полицай проговаря и казва истината за това, че в полицията имат списъци с номера на автомобили, които не трябва да спират за проверка. Собствениците на тези автомобили са спонсори на МВР. От 150 полицаи само двама се осмеляват да кажат истината. Какво ли ще стане, ако се попитат 150 прокурори, взимат ли пари за да смачкат някой, взимат ли пари за да прикрият престъпления? Какво ли ще стане, ако се попитат 150 съдии взимат ли пари за да осъдят поръчково някой, взимат ли пари за да оправдаят престъпници? Какво ли ще стане, дали ще се намерят поне двама смели и честни магистрати, които да кажат истината? Истината, която всички знаем. Да, взимат пари! Отдавна българските магистрати не служат на обществото. Служат на себе си. С парите, които получават за да нарушават закона си строят къщи, плащат образованието на децата си, купуват им коли. Коли, с които наследниците на магистратите убиват невинни граждани, така както стана в София на бул.България наскоро. Една птичка пролет не прави. И две птички не правят пролет. Двама, само двама честни от 150. И разбира се, тях ги гонят. Остават онези 148, които са послушни, които ще продължат да поддържат системата. Системата, в която закона е на страната на този, който плаща. Системата, в която да си полицай, следовател, прокурор, съдия не означава нищо друго, освен че си се докопал до сладка държавна служба, която ти дава възможност за лично обогатяване. Дава ти възможност ти да си добре, погазвайки всички закони, унищожавайки човешки животи, убивайки цели семейства. Цинично, ужасно цинично е вместо да изгониш 148 престъпници и подлеци, да изгониш двамата честни. Но какво да се прави, това е системата, тя се защитава. Тя се пази от честност, от законност, от справедливост. Такава е нашата, българската система – тази ,която уж би трябвало да ни пази, да ни охранява. Двама от 150 ,както и да ги смятам е ужасяващо малко.И все пак ги има, има ги тези двама честни и доблестни. И съм сигурен, че ги има и сред следователите, прокурорите и съдиите. Какво ли ще ни разкажат те? Кого ли не е трябвало да спират? Къде сте вие честните, къде сте, говорете?! България има нужда от вас!

14 септември 2012 г.

 

Палавниците, Мъдрата и Хората

Имало едно време три сестри. Верчето, Надето и Любовчийката. Големи палавници били. Първата кой където я видел веднага изпадал в транс и започвал да вярва на всякакви чудеса. Че ще си намери работа, че заплатата ще му стигне до края на месеца, че като остарее с пенсията си ще обикаля света. Захласвали се хората и твърдо вярвали, че някой ще ги оправи. Втората пък като я зърнели и мигом се озарявали. Запривиждали им се едни такива прекрасни картини, как си плащат всички сметки за ток, вода, парно, как пазаруват с децата си по магазините с пълни кошници. Как всяка събота и неделя сядат в новите си автомобили и с цялата фамилия отпрашват на почивка. А в края на всеки месец понеже им оставали много пари ги пращали на гладуващите в Сомалия и Етиопия. Третата сестра създавала абсолютна суматоха около себе си. Полудели от любов избиратели радостно подтичвали от избори на избори да гласуват кой да ги ограбва. Много им харесвало да ги оправят. Обладани от невидима сила с копнеж протягали ръце към всеки следващ, който им обещавал любов. Няма болка, няма тъга, няма мъка, с притъпени сетива животът им бил безкраен празник. Такива ги вършели тия трите сладурани. Майка им, викали й Мъдрата, един ден се усетила и като им обърсала по един шамар ги натирила: я да се махате, марш вкъщи. Стига сте им мътили главите, оставете хората да осъзнаят, че живота им е само и единствено в собствените им ръце. Щом чакат на готово и не контролират избраниците си няма да живеят добре. Нека разберат, че сами са отговорни за щастието си и за нещастието си. Трите хубостници се опитали да се защитят: ама мамо, хората имат нужда от нас, как така без вяра, надежда и любов? Ей така, троснала се Мъдрата, първо имат нужда от проглеждане и здрав разум. А като пораснат, тогава и вас ще ви гледат с други очи. Заключила ги тя в къщата и зачакала хората да пораснат.

17 септември 2012 г.

 

Урок по история – 2112г.

Годината е 2112, някъде на територията на днешна България. Урок по история в едно от двете български училища, дванадесeти клас. Ученици, кажете ми колко стара е България,кога е създадена? Мълчание, след минута две, една ученичка спирайки за миг да се гримира прави предположение. Амии, над 1400г. Браво! Учителката видимо щастлива внимателно обмисля следващия си въпрос. А с какво са известни българските владетели, с какво са влезли в историята? С какво сме ги запомнили? Е как с какво, веднага скача един мустакат ученик, били са биткаджии, войни са водили. Непрекъснато са нападали съседните държави или са се отбранявали. Това Аспарух, Крум, Симеон, Калоян… всички са супер яки воини и затова ги помним. Добре, а има ли друго , с което да са останали в историята българските владетели? Помислете, нещо друго освен войни. Тишина. Въодушевена от високото ниво на интелигентност и познания показани от дванадесетокласниците, учителката продължава с надежда да ги пита. Кажете ученици с какво друго, нима само с военните си подвизи са известни? Спомнете си например цар Симеон и баща му цар Борис. Нищо, всички мълчат. Решила да не създава безсмислено напрежение учителката отговаря сама. С развитието на книжовността, архитектурата и изкуствата. А Борис и с това, че е покръстил българите, с приемането на християнството. Доволна от отговора си и спокойното му безразлично приемане, преподавателката решава да рискува с още един въпрос. А сега нещо по-близо до нас. През 1989г. се сменя системата в България. С какво са известни следващите 20-30 години и кои са българските владетели управлявали през този период? И о чудо, целият клас се преобразява. Момичетата спират да се разкрасяват, момчетата прекратяват игрите на карти, загасят цигарите и всички до един вдигат ръце. Всички знаят отговора. Докато потресената ощастливена учителка се чуди кого да посочи да отговори учениците изстрелват знанията си. Грабили са,крали са, само че са му викали приватизация, заменки и други подобни. По това време не е имало ханове, царе и боляри, имало е олигарси и местни феодали и корумпирани от тях политици и магистрати. Всички те заедно за тридесет години са нанесли вреди на България повече отколкото през 500г. турско робство. Унищожили са здравеопазването, образованието, социалната сфера, изгонили са младите извън страната. Алчността им е останала в историята, но имената им не. Обявени са за национални предатели и със закон са им изтрити имената от всички архиви. Наследниците им са се разбягали по света, но не са могли да се радват на откраднатото. Всички до един са се разорили, разболели и умрели без да остане и следа от тях. Учителката се подпряла на един от чиновете и устните й тихо промълвили. Господи, може би не всичко е изгубено.

06 септември 2012 г.

 

Двигател, човек, общество

От какво се нуждае всеки двигател? От качествено гориво, от добро смазване на всички части и от навременен и качествен ремонт на повредената част, ако има такава. Не се ли извърши своевременно ремонтът, това довежда до верижни проблеми на всички останали свързани звена. И накрая двигателят спира да работи. Изхвърлят го на боклука или го предават за вторични суровини. Същият фатален край настъпва, ако използваме некачествено гориво или взаимовръзките между отделните елементи не са добре смазани, за да работят гладко и синхронизирано. Човекът, и той се нуждае от гориво. Чиста вода, здравословна храна, незамърсен въздух. Пие ли мръсна вода, яде ли боклуци, диша ли мръсотия, човекът се разваля. Налагат се ремонти на отделни негови части и накрая пак се стига до вторичните суровини – храна за червеите. Човекът обаче, се нуждае и от още един вид гориво. Духовно. Повечето от механичните проблеми са следствие на сбъркано или некачествено духовно гориво. За машините се грижат, механици, монтьори и инженери. За човека се грижат лекари, учители, възпитатели, родители. Някои хора успяват да достигнат ниво на развитие, от което започват да се грижат сами за себе си. Те просто знаят кое е правилното гориво и не се самоунищожават. Всички ние, гражданите на република България, образуваме система от сложни взаимовръзки и зависимости, накратко общество. За здравето на обществото е важно качеството на всеки един човек по отделно. Колкото повече развалени човешки единици, толкова по-болно общество. Но също така за общественото здраве би трябвало да се грижат и нашите управляващи. Те са тези, от които се очаква да предприемат своевременни и правилни мерки за лечение, поправка или отстраняване на повредените звена. Не го ли правят, се развалят по ефекта на доминото всички останали звена и накрая резултатът е вторични суровини. Но тук става въпрос за България. Да видим какво гориво наливат управляващите в обществото, при това непрекъснато вече 23 години. Вместо справедливост – всеобхващаща корупция и показна недосегаемост на олигарсите, които разграбиха държавата. Корупцията е по най-високите етажи на властта. Вместо социална загриженост и работа в полза на обществото. Всички управляващи през последните 23 години демонстрират арогантна незаинтересованост към образователна, здравна и пенсионна системи. Управляващите нехаят за това, че младите българи бягат от Родината си, притиснати от мизерия и липса на перспектива. Държавна политика е думата култура да бъде заменена с думата чалга. Наука – всичко е сведено, до научно управление на контрабандни канали, ДДС измами и източване на пари. Какво излиза, тези които трябва да се грижат за здравето на обществото всъщност го убиват. С некачествено гориво, с неизвършване на необходимите ремонти. Какви грижи,те дори не си правят труда да сменят маслото, резултатът е ясен – пълен блокаж на българското общество. България не може да бъде храна за червеите! Време е да се обединим и да сменим модела на управление. Да уволним некадърните “башмайстори”, които оправяйки едно, развалят десет други неща за да не останат без работа. Време е да си назначим можещи, знаещи и отговорни управляващи. Това зависи само от нас самите. Всичко е в нашите собствени ръце. Време е да пораснем, да започнем да се грижим сами за настоящето си и да изградим здраво общество. Ние сме отговорни!

19 август 2012 г.

 

 

2 comments

  • Галин Г (5 years)

    Много впечатляващи са Вашите публикации. Благодаря че ги качвате е интернет пространството!

  • Описано е така, както сам бих го написал, поне такова ми е впечатлението

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

Go to Top