Левски  Васил Левски 1837-1873 г.

Във връзка със 144-годишнината от обесването на Васил Левски във всички български медии сякаш е обявено състезание. Всеки се изказва, пише, коментира. Това, което се набива на очи е, че всички чакат да дойде, да се появи новият Левски и да ни освободи. Не чух и видях нито един, който да си помисли, че сам може да бъде този нов Левски. Никой не подозира, че във всеки един от нас има по един Левски, само трябва да го повика вътре в себе си.

Вижда се, че и днес българският народ мечтае, жадува за свобода, иска да бъде освободен. Нима все още сме роби? Кой е поробителят? От какво искаме да се отървем? Чии окови ни тежат? На първо място, веригата на собственото ни малодушие, менгемето, което стиска иначе големите ни и смели сърца и ги прави малки и страхливи. Първият поробител сме си самите ние, приели сме, че сме роби, смирили сме се, чакаме нещо да се случи, някой друг да го свърши. На тази благодатна почва съвсем естествено израстват родни чорбаджии, които тъпчат собствените си джобове, възползват се от поробителя вътре в нас и освобождават само и единствено себе си, а ние ги търпим. Траем си, мъкнем веригите на това двойно робство.

Закономерно при народ, скован от страх, и управници-продажници се появява и възползва от ситуацията и външен поробител. Няма как да бъде иначе, исторически факт е, винаги е ставало така. Всяка чужда държава би се възползвала от услугите на българските боляри и техните стройно изградени корумпирани схеми и мрежи от зависимости. Така веригите стават три – българските чорбаджии, които сами си избираме, но не контролираме, в името на собственото си освобождение, разбирай обогатяване, продават народа си, продават българската държава и я поднасят на тепсия на чуждия поробител.

Защо, след като толкова много тачим паметта на Левски, не обръщаме никакво внимание на думите му „Който ни е освободил, той ще ни пороби”? Защо не се отървем от тройното робство? Защото чакаме да се роди новият Левски. Напразно чакаме, той е тук във всеки един от нас, стига само да успеем да спрем да се страхуваме, да спрем да мълчим, да спрем да търпим собственото си малодушие.

„Стига робство и тиранство!”

И аз това казвам, а ти, ще го кажеш ли? Хайде да го кажем всички заедно, силно да го изкрещим. И да послушаме – има ли ехо? Всеки един българин е Апостол на свободата.

Какво толкова можем да загубим? Какво ще изгубим? Оковите си!

 

Ивайло Зартов, 19 февруари 2011 г.

(материалът е редактиран)